Фредерик Пол - Гейтуей III

— Робин — каза той леко укорително, — нали не ме извика само, за да разбереш дали подслушвам?

— Много добре знаеш защо те извиках — отвърнах аз. Той наистина знаеше. Айнщайн кимна и посочи към далечната стена на моя кабинет, над Тапанско море, където се намираше комуникационният ми пулт… Алберт го контролираше, както и всичко, което притежавах. На него се появи нещо като рентгенова снимка.

— Докато говорехме — обясни той, — си позволих да ти направя ехография. Това са имплантираните ти черва. Ако разгледаш внимателно снимката… чакай да увелича изображението… ще видиш, че цялата коремна област е възпалена. Страхувам се, че организмът ти ще ги отхвърли.

— Не беше необходимо да ми го казваш — озъбих се аз. — Колко дълго?

— Имаш предвид още колко остава, преди положението ти да стане критично? Ах, Робин — каза сериозно Алберт, — трудно е да се определи, защото медицината съвсем не е точна наука…

— Колко дълго!?

Той въздъхна.

— Мога да ти дам само оценка за минимален и максимален срок. Катастрофално влошаване вероятно няма да настъпи по-скоро от един ден и най-вероятно след шестдесет дни.

Успокоих се. Състоянието ми не беше толкова лошо, колкото можеше да се очаква.

— Значи имам известно време, преди здравето ми сериозно да се влоши.

— Не, Робин — възрази Алберт загрижено — положението ти вече е сериозно. Дискомфортът, който чувстваш, ще се засили. Във всеки случай трябва веднага да започнеш да се лекуваш, но дори и да започнеш лечението, прогнозата е в скоро време да почувстваш остри болки. — Той млъкна и ме заразглежда. — Като гледам израза на лицето ти, смятам, че поради някаква своеобразна причина ти си решил да отлагаш лечението колкото е възможно по-дълго.

— Искам да спра тероризма.

— А, да — съгласи се той. — Зная. Това наистина е добра идея, ако ми позволиш да изразя личното си мнение. Поради тази причина ти искаш да отидеш в Бразилия и да настояваш пред комисията на Гейтуей… — Наистина имах такова намерение. Терористите бяха отвлекли един космически кораб, който никой не можеше да хване, и от него тероризираха цялото човечество. — …страните да разменят данни за терористите и да се справят с тях. Следователно от мен искаш да научиш колко дълго можеш да отлагаш лечението, без опасност за живота ти.

— Точно така, скъпи ми Алберт — усмихнах се аз.

— Мога да ти дам такава гаранция — тъжно се усмихна той — или най-малкото да продължа да следя състоянието ти и да те предупредя, когато то се влоши. Но тогава ще трябва веднага да се оперираш.

— Съгласен съм, скъпи ми Алберт — усмихнах се аз. Не отвърна на усмивката ми.

— На мен ми се струва — продължи Айнщайн, — че това не е единствената причина, поради която отлагаш трансплантацията. Мисля, че имаш и нещо друго наум.

— О, Алберт — въздъхнах — много си скучен, когато започнеш да се държиш като Зигфрид фон Шринк. Бъди добро момче и се изключи.

Изключи се. Изглеждаше загрижен. И имаше пълни основания да е загрижен, защото беше прав.

Вие разбирате, че някъде вътре в мен, в онова неопределено пространство, където се криеше не напълно очистеното от Зигфрид фон Шринк чувство за вина, аз носех убеждението, че терористите бяха прави. Не искам да кажа, че бяха прави да убиват или да взривяват и да подлудяват хората. Това не можеше да се оправдае. Искам да кажа, че според мен те имаха основание да са недоволни, силно недоволни от останалата част на човечеството и следователно бяха прави, като настояваха да им се обърне внимание. Аз не исках просто да спра терористите. Исках да ги накарам да се чувстват добре.

Или поне да ги накарам да се чувстват по-малко озлобени и точно тук беше моралната страна на проблема. Колко можеш да откраднеш от крадеца, преди сам да се превърнеш в крадец?

Въпросът не ми излизаше от ума, а нямаше към кого да се обърна за отговор. Към Еси не можех, защото разговорите с нея винаги се насочваха към моето здраве. Със старата си психоаналитична програма също не можех, защото тези разговори винаги се изместваха от „Какво да направя, за да станат нещата по-добри“ в „Защо, Робин, чувстваш, че точно ти трябва да направиш нещата по-добри?“ Не можех да разговарям дори и с Алберт. С него можех да побъбря по всеки проблем. Но когато му задавах такива въпроси, той ме поглеждаше така, сякаш го бях помолил да ми дефинира свойствата на Бог. Алберт е само холографска проекция, но понякога възприема заобикалящата го среда така добре, сякаш е жив човек. Той оглежда обстановката разбиращо, където и да сме — в къщата на Тапанско море, например, която, признавам, е доста добре обзаведена, — казва нещо от рода на: „Защо ми задаваш такъв метафизичен въпрос, Робин?“ и аз знам, че неизречената част от този въпрос е: „Боже Господи, момче, още ли не си разбрал какво е да преуспяваш?“