Фредерик Пол - Гейтуей III

Разбрал го бях много добре. По Божия воля спечелих маса пари, когато най-малко очаквах, а парите правят пари и сега мога да купя всичко, което се продава. Дори неща, които не се продават. Вече притежавам сума ти неща, които си струва да се притежават. Имам влиятелни приятели. Аз самият съм важна личност. Правя любов, истински добра любов, с моята любима жена, Еси… и при това доста често, въпреки, че възрастта и на двама ни напредва. Така че аз се позасмивах и променях темата… но нямах отговор.

Няма отговор. Дори и сега, макар сега въпросите да са много по-важни.

Друго нещо, което ми тежи на съвестта, е, че оставям бедния Оди Уолтърс дълго време да тъне в своето нещастие, докато аз се отклонявам, така че нека да изчерпя до край въпроса.

Причината, поради която чувствах вина спрямо терористите, беше, че те бяха бедни, а аз — богат. Вярно, че на тяхно разположение беше огромната Галактика, но ние нямахме подходящ транспорт да ги закараме там, във всеки случай не достатъчно бързо, и те бяха недоволни. Гладуваха. Когато гледам по пиезовизията колко охолен е животът за някои, а след това видя колибите или вигвамите, или квартирите на бедните, разбирам колко отчайващо е положението им и колко малък е шансът хубавите неща да станат тяхно притежание преди да умрат. Алберт казва, че това се нарича революция на нарастващите очаквания. Сигурно има решение на този проблем, но аз не мога да го намеря. И въпросът, който не излизаше от ума ми, беше: „Имам ли право да утежнявам още повече положението им? Имам ли право да купувам нечии органи и кожа, и артерии, за да ги имплантирам в моето остаряло тяло?“

Не знаех отговора, не го зная и сега. Но болката в стомаха ми не беше толкова силна, както болката от съзнанието, че с парите си отнемам нечий живот и той ще умре, защото няма пари.

И докато седях там, притиснал ръка до стомаха си, чудейки се какъв ще бъда, когато съзрея, цялата огромна Вселена си вършеше своята работа.

По-голямата част от тази работа беше обезпокоителна. Съществуваше принципът на Мах, който Алберт многократно се опитваше да ми обясни, и според него някой, може би хичиянците, се опитваше да свие Вселената в топка, за да промени физическите закони. Невероятно! И невероятно страшно, като си помисли човек… но ако стане, го ще бъде след милиони или милиарди години, затова не бих казал, че трябва още отсега да се тревожим. По-непосредствена заплаха бяха терористите и нарастващите армии. Терористите бяха отвлекли една капсула, изпратена по затворен маршрут към Върховното военно командване. Техните редове се попълваха от нови терористи от Сахел, където земеделската реколта отново бе лоша. Междувременно Оди Уолтърс се опитваше да започне нов живот без блудната си жена. И междувременно тази жена живееше с онова противно същество, Уон; и междувременно, близко до ядрото, хичиянецът на име Капитана започна да се отдава на еротични мисли спрямо втория капитан, Туайс; и междувременно жена ми, макар и разтревожена заради моя корем, успешно завършваше разширяването на веригата заведения за бързо хранене в Папуа, Нова Гвинея и Адаманските острови; и междувременно… ох, междувременно! Колко много неща ставаха междувременно! И обикновено никога не знаем за онова, което става.

———————————————

„Принципът на Мах“, за който споменава Робин, по това време беше все още само размишление, макар и, както казва Робин, много страшно. Въпросът е сложен. Засега ще кажа само, че имаше признаци за спиране на разширяването на Вселената и започване на свиване, и в никакви стари хичиянски документи дори не се намекваше, че този процес е естествен.

———————————————

На 1908 светлинни години от Земята моят приятел — бивш приятел — готов отново да ми стане приятел, Оди Уолтърс, си спомни името ми и то не съвсем с добро. Той реши да наруши нареждането, което бях дал.

Споменах, че притежавах много неща. Едно от тях беше част от най-големия познат на човечеството звездолет. Той бе едно от нещата, оставени от хичиянците в слънчевата система, и плуваше свободно отвъд облака Оорт. Беше открит от човешки същества — искам да кажа, без да се броят хичиянците и австралопитеките. Нарекохме го „Хичиянски рай“, но когато разбрах, че от него става чудесен транспортен кораб за извозване на онези бедни хора от Земята, които не могат да преживяват, до някоя друга по-гостоприемна планета, убедих останалите акционери да го преименуваме. Дадохме му името на моята жена: „С.Я.Бродхед“. Аз вложих пари, преоборудвахме го за транспортиране на колонисти и го пуснахме по затворен маршрут до най-доброто и най-близко такова място — планетата Пегис.