Лоис Бюджолд - Бараяр

Тя се облече и излезе да потърси телохранителката си. Не бе трудно да я открие — Друшнакови седеше в преддверието пред спалнята и вдигна глава при появата й. Наистина трябваше да носи униформа. Роклята правеше високото й тяло с прекрасна мускулатура да изглежда тромаво. Корделия се запита дали като съпруга на регента ще получи разрешение да облича служителите си в свои собствени ливреи и по време на закуската обмисляше униформа, която би прилегнала добре на момичето.

— Знаете ли, че сте първата бараярска телохранителка, с която се запознавам. — отбеляза Корделия, след като свърши с яйцето и кафето си, и с някакъв задушен с масло местен булгур, който очевидно бе обичайната закуска на планетата. — Как започнахте тази работа?

— Ами, аз не съм истинска телохранителка, като онези облечени в ливреи мъже…

О, отново магията на униформите!

— …но баща ми и тримата ми братя са в службите. По-скоро съм истински войник, като вас.

Луда по войската, като всички бараярци.

— Нима?

— Навремето спортувах джудо. Но бях прекалено едра, за да се състезавам с жени. Не можех да тренирам истински с никого, а освен това изпълняването на всички кати бе страшно тъпо. Братята ми ме вкарваха тайно със себе си в мъжките групи. И едното доведе до другото. Като ученичка две години бях шампион на Бараяр при жените. После, преди три години, един от хората на капитан Негри дойде при баща ми и му предложи работа за мен. Обучиха ме да боравя с оръжие. Изглежда, че принцесата е молила за телохранителки в продължение на години, но не са можели да намерят жена, която да издържи всички тестове. Въпреки че — усмихна се тя самоиронично — дамата, която уби адмирал Ворутиър, едва ли се нуждае от скромните ми услуги.

Корделия прехапа език.

— Хм. Просто имах късмет. А освен това в момента бих предпочела да се въздържам от физически усилия. Нали знаете, бременна съм.

— Да, миледи. Споменаваше се в един от…

— Докладите на капитан Негри — довърши мисълта й Корделия. — Сигурна съм за това. Навярно е разбрал още преди мен.

— Да, миледи.

— Насърчаваха ли интересите ви, когато бяхте дете?

— Не… истински. Всички си мислеха, че съм просто особена. — Тя се намръщи и Корделия изпита усещането, че разбужда болезнени спомени.

— По-големите ви братя ли? — обърна се тя сериозно към момичето.

Друшнакови я погледна с големите си сини очи.

— Да, защо?

— Така предполагах. — „И се страхувах от Бараяр заради онова, което е сторил на синовете си. Не е странно, че не са успели да намерят жена, която да издържи тестовете.“ — Значи сте обучена да боравите с оръжие. Отлично. Ще можете да ми бъдете водач при днешното пазаруване.

В изражението на Друшнакови се промъкна едва забележима неприязън.

— Да, миледи. Какви дрехи търсите? — попита учтиво тя, криейки мрачното си разочарование от интересите на „истинския войник“.

— Откъде човек тук може да си купи приличен бастун със сабя?

Неприязненият поглед изчезна.

— О, знам едно място, откъдето ворските офицери и графовете снабдяват хората си с оръжие. Макар че никога не съм влизала вътре. Семейството ми не произхожда от Вор и затова, разбира се, не ни е разрешено да притежаваме лично оръжие. Само служебно. Но пък е от най-доброто.

Един от униформените стражи на граф Воркосиган ги придружи до магазина. Корделия се беше отпуснала и се наслаждаваше на гледката. Друшнакови обаче бе на поста си и стоеше нащрек — очите й непрестанно оглеждаха изпитателно тълпите. Корделия имаше чувството, че не пропуска нищо. От време на време докосваше с ръка зашеметителя си, скрит под украсеното й с бродерии болеро.

Свиха по една чиста тясна улица, от двете страни на която се издигаха стари сгради с изсечени от камък фасади. На витрината на оръжейния магазин с дискретни златни букви бе написано само „Сийглинг“ Очевидно, ако човек не знаеше къде е попаднал, не би трябвало да бъде тук. Униформеният им придружител изчака навън, а Корделия и Друшнакови влязоха в магазина. На пода беше постлан дебел килим, стените бяха покрити с дървена ламперия; във въздуха се носеше частичка от онази оръжейна атмосфера, която Корделия си спомняше от кораба си от Проекта — странният дъх на роден дом, когато си на чуждо място. Тя погледна скрито към дървената ламперия и пресметна наум стойността й в бетански долари. Ужасно много бетански долари. И все пак, изглежда, тук дървото бе разпространено почти толкова, колкото и пластмасата, и бе също толкова ниско ценено. Личните оръжия, които горните класи можеха да носят законно, бяха елегантно изложени във витрини и по стените. Освен зашеметители и ловно оръжие имаше внушително разнообразие от саби и ножове — очевидно жестоките декрети на императора срещу дуелите забраняваха само използването им, но не и тяхното притежаване.