Лоис Бюджолд - Границите на безкрая

— Много интересен случай — каза графът. — Разбирам защо си я изпратил.

— Ясно — каза Майлс. Какво ли искаше да каже баща му? Той беше помогнал на жената в изблик на някакъв донкихотовски импулс, а може би от желание да разнообрази закуската на баща си. — Ясно.

Граф Воркосиган повдигна вежди.

— Ясно?

— Тя спомена убийство и че местните власти не искали да се занимават с въпроса. Помислих си, че ти ще й помогнеш да се добере до областния съдия.

Графът почеса покритата си с белези буза.

— Става дума за детеубийство.

Майлс почувства как в стомаха му се събира ледена буца. „Не искам да имам нищо общо със случая.“ Да, това обясняваше защо нямаше бебе.

— Ами… за такова нещо трябва да се съобщи.

— Ние се борим срещу старите обичаи повече от двадесет години — каза графът. — Обясняваме, пропагандираме… В градовете постигнахме добри резултати.

— В градовете — промърмори графинята, — хората имат алтернативи.

— Но в затънтените краища… почти нищо не се е променило. Всички знаем какво става, но няма доклади, няма официални оплаквания… а когато не само семейството, но и цялото село се сплотява, за да се защитят… трудно може да се направи нещо.

— Какво… — Майлс се покашля и се обърна към жената, — какво е било ненормалното при твоето бебе?

— Котешка уста. — Жената посочи с пръст горната си устна. — Имаше дупка в устата и трудно сучеше. Давеше се и плачеше, но все пак се оправяше…

— Заешка уста — промърмори тихо графинята, превеждайки бараярския термин на стандартен галактически език, — и, изглежда, разцепено небце. Хара, това не е аномалия. Това се случва и на Старата Земя. Просто… обичаен дефект по рождение, така да се каже. Не е наказание за странстването на твоите бараярски прадеди през бездните на Порока. Може лесно да се коригира с малка операция.

Планинката я гледаше потисната.

— Чувала съм — каза жената, — че моят господар бил построил болница в Хасадар. Смятах като се пооправя да я занеса там, макар че нямах пари. Ръчичките и краченцата й бяха здрави, главичката й беше добре оформена, всички виждаха… сигурно щяха да… — Тя стисна ръце, гласът й секна. — Но Лем я уби.

Седем дни ходене, пресметна Майлс — от далечните планини Дендарии до Хасадар в равнината. Естествено че една току-що родила жена ще отложи с няколко дни такова тежко пътуване. Един час път с въздушна кола…

— Е, най-накрая някой да докладва за детеубийство — каза граф Воркосиган. — И трябва да разглеждаме случая точно като такъв. Това е възможност да ни чуят и в най-отдалечените кътчета на графството. Ти, Майлс, ще бъдеш моят глас, който трябва да бъде чут там, където още не е достигнал. Ти ще наложиш графската справедливост върху този човек… и ще я обявиш така, че да я чуят всички. Крайно време е да се тури край на това варварство, на този срам пред всички галактики.

Майлс преглътна тежко.

— Областният съдия не е ли по-добре квалифициран за тази работа?

— Специално за този случай не мога да се сетя за никой по-подходящ от теб — усмихна се графът.

Божичко, отпуската му!

Майлс се почеса по врата.

— Кой, такова… кой е убил детето ти?

Искаше да каже — кого трябва да изправя до стената и да разстрелям?

— Мъжът ми — отвърна жената, загледана в лакирания под.

„Знаех, че работата ще е мръсна…“

— То непрекъснато плачеше — продължи жената, — не искаше да спи, не искаше да суче… И той ми извика да я накарам да млъкне…

— И после?

— Наруга ме и отиде да спи при майка си. Каза, че работата му била тежка и трябвало да се наспи. И аз не бях спала, но…

„Изглежда, този тип е истински тиранин.“ За момент Майлс си го представи — як мъж, с грубиянски маниери… и въпреки това чувстваше, че нещо в разказа на жената се губи.

Графът също го беше доловил. Защото слушаше внимателно. От полузатворените му, замислени очи, неправилно можеше да се заключи, че заспива. Това щеше да е голяма грешка.

— Имаш ли свидетели? — попита графът с измамливо благ тон, което за Майлс прозвуча като сигнал за повишено внимание.

— Намерих я мъртва рано сутринта, господарю.

— Значи влезе в спалнята и… — почна графиня Воркосиган.

— Ние имаме само една стая. — Жената погледна графинята, сякаш за първи път усъмнила се в нейното всемогъщество. — Детето спеше. Най-после. Излязох да набера къпини и когато се върнах… Трябваше да я взема с мен, но се радвах, че най-после заспа, и се страхувах да не я събудя… — от затворените очи на жената потекоха сълзи, — когато се върнах, не я събудих, оставих я да спи. Бях доволна, че ще мога да похапна и да си почина, но гърдите ми започнаха да се изпълват с мляко — ръката й инстинктивно се вдигна до гърдите — и отидох да я кърмя, и…