Лоис Бюджолд - Границите на безкрая

Целият хаос от церемонии по присвояване на чин, всичките усилия от последните три години, цялата изтърпяна болка — всичко това го бе довело до този кулминационен акт. Но гробът не отговори, не му каза: „Браво, момчето ми! Сега можеш да си отдъхнеш.“ Пепелта не предаде никакво послание, във виещия се нагоре пушек не се появи никакво видение. Кандилото догоря много бързо. Може би не беше достатъчно напълнено.

Майлс се изправи и мълчаливо изтупа прахта от коленете си. Какво бе очаквал? Поздравления? Защо беше дошъл тук? За последен анализ? Да засвидетелства изпълнение на мечтите на един мъртвец… изслужил своята служба? За кого беше важно това? За дядо му? За него самия? За бледоликия император Грегор?

— Е, старче — прошепна той, а след това извика високо: — Сега доволен ли си? — Ехото от скалите повтори думите му.

Зад него някой се покашля и Майлс се обърна бързо като котка, с разтуптяно сърце.

— Господарю? — предпазливо продума Пим. — Извинете, не исках да ви прекъсвам… да ви преча. Но графът ви вика в павилиона.

Майлс преглътна и изчака топлината, която чувстваше по бузите си, да изчезне.

— Добре — той вдигна рамене. — Огънят почти догоря. Ще го почистя по-късно. Никой да не го пипа.

После мина покрай Пим, без да се обръща.

Павилионът беше проста постройка от потъмняла от времето сребърна ела, отворена от всички страни за повече въздух. Тази сутрин от запад леко подухваше. Може би следобедът щеше да е добър за разходка с лодка по езерото. Оставаха само десет дни скъпоценна отпуска, а Майлс трябваше да свърши много неща, включително да прескочи до Ворбар Султана, за да види новия лек летателен апарат на братовчед си Иван. А след това щеше да получи първото си назначение — служба на космически кораб, както си мечтаеше. Трябваше да преодолее едно голямо изкушение — да не моли баща си да му осигури такава служба. Да приеме всякакво назначение, каквото му определи съдбата — това беше първото правило на играта. И да докаже на какво е способен.

След засилилия се вече пек навън в павилиона беше приятно прохладно. Беше мебелиран с удобни стари столове и маси, на една от които имаше остатъци от богата закуска… Майлс мислено си набеляза две самотни парчета маслен кейк на един поднос. Майка му, хванала чаша в ръка, му се усмихна.

Баща му, облечен небрежно с риза с отворена яка и по шорти, седеше на износен стол. Арал Воркосиган беше пълен, с посребрени коси, тежка челюст, гъсти вежди и многобройни белези. Лицето му даваше богат материал за злъчни карикатури — Майлс беше виждал няколко в опозиционната преса, в публикациите на враговете на Бараяр. Достатъчно беше да се притури само малко към острите, пронизващи очи, за да се превърнат в глупави, да се създаде пародия на военен диктатор.

Адмирал Арал Воркосиган — стратег по овладяването на Космоса, завоевател на Комар, герой от Ескобар, цели шестнадесет години регент на Империята и върховен господар на Бараяр във всичко освен в името. После лично турил край на всичко, пратил по дяволите и историята, и всички самоуверени свидетели, отказал се от всякакви почести и слава, доброволно оттеглил се и предал властта на император Грегор. Оттеглил се от регентството, но запазил поста си на министър-председател. И не проявяваше никакви признаци, че има намерение да го напусне.

И така, адмирал Арал продължаваше достойно делото на генерал Пьотър като играч със силни карти в ръка, но какво даваше това на мичман втори ранг Майлс? Два коза и един джокер. Той или трябваше да отстъпи, или да блъфира като луд…

Планинката седеше на тревата, стиснала в ръка парче маслен кейк, и гледаше зяпнала Майлс, застанал пред нея в цялото си величие и блясък. Той отвърна на погледа й, а тя стисна устни и очите й заблестяха. Изразът й беше странен… изпълнен с гняв? Въодушевление? Смущение? Радост? Или някаква странна смесица от всичко това? „А ти за какъв ме мислеше?“

Облякъл униформата си (парадиращ с униформата си), Майлс се обърна към баща си:

— Сър?

Граф Воркосиган тъкмо казваше на жената:

— Това е моят син. Ако го изпратя да ме представя, ще бъдеш ли доволна?

— О — въздъхна тя и устата й се изкриви в странна, безрадостна усмивка, — да, господарю.

— Добре. Ще стане.

„Какво ли ще стане?“ — запита се Майлс. Графът се облегна в стола. Имаше самодоволен вид, но в очите му се долавяше някакво опасно напрежение, загатващо за нещо, предизвикало гнева му. Не гняв към жената. Очевидно те бяха постигнали споразумение и — Майлс премисли постъпките си — не, не беше и той. Майлс тихо се прокашля, наведе глава и се усмихна на баща си. В усмивката му се четеше въпрос.