Лоис Бюджолд - Границите на безкрая

Ужасният гняв премина в също толкова ужасна депресия. Сърцето го заболя. Чувстваше се опозорен. Възможно ли бе Илян… Илян! Да, възможно беше. Илян нямаше да дойде тук, ако наистина не беше разтревожен, че обвинението може да се окаже вярно. За своя изненада Майлс откри, че тихо плаче. Проклети успокоителни!

Илян го гледаше разтревожен.

— По един или по друг начин, Майлс, аз трябва да защитя направените от теб разходи… които са разходи на моята служба… утре.

— Предпочитам да се изправя пред военен съд.

Илян стисна устни.

— Ще дойда утре следобед. Когато си се наспал. Може би тогава ще бъдеш по-разумен.

Докторът се засуети над него, натъпка го с още лекарства и излезе. Майлс бавно обърна лице към стената — не да спи, а да си спомни.

Когато излезе от езерото и тръгна по хълма, Майлс чу женски плач. Не беше се избърсал, тъй като утринта обещаваше денят да бъде горещ. Водата се стичаше от косата по голите му гърди и гръб, изцеждаше се от шортите. Скобите на краката жулеха мократа му кожа. Той бързо се запромъква през шубраците към гласа. Краката му жвакаха в мокрите стари обувки.

Гласът на жената беше прегракнал от скръб и изтощение.

— Моля те, господарю, моля те. Търся справедливост.

Гласът на пазача при предната порта беше гневен и смутен.

— Не съм господар. Хайде, стани, жено. Върни се в селото и внеси оплакване в канцеларията на областния съдия.

— Нали ти казах, че идвам оттам! — Майлс излезе от храстите и спря. Жената беше коленичила. — Съдията ще се върне след седмици. Цели четири дни съм вървяла, за да дойда тук. Имам малко пари… — В гласа й прозвуча слаба надежда, тя бръкна в джоба на дрехата си и поднесе на пазача стиснатите в шепата си пари. — Една марка и двадесет пенса, това е всичко, което имам, но…

Ядосаният пазач видя Майлс и се отдръпна от жената, сякаш се изплаши Майлс да не заподозре, че е изкушен от такъв жалък подкуп.

— Махай се, жено!

Майлс се намръщи, пресече пътя и закуцука към портата.

— За какво става дума, ефрейтор? — попита спокойно той.

Ефрейторът беше нает от Имперската служба за сигурност. Носеше униформа на бараярската охрана — зелена куртка с висока яка. Беше плувнал в пот под яркото утринно слънце на тази южна област, но Майлс реши, че е бил ядосан още преди да застъпи на пост. Не беше местен. Говорът му показваше, че е от столицата, където с проблемите като този на коленичилата пред него жена се справяше бюрокрацията.

Жената беше местна. Дори нещо повече — от цялата й външност личеше, че живее някъде в пущинаците. Беше по-млада, отколкото можеше да се съди от прегракналия й глас. Висока, със зачервено от плач лице, с гъста руса коса, разпиляна по тясното, слабо лице, с изпъкнали очи. Ако беше измита, нахранена, отпочинала, щастлива и спокойна, може би щеше да изглежда дори красива, но сега съвсем не беше такава, въпреки стройната си фигура. Слаба, но едрогърда… не, поправи се Майлс, когато пресече пътя и стигна до портата. Корсажът й беше покрит с петна от засъхнало мляко, макар че не се виждаше бебе. Само временно едрогърда. Износената й дреха беше от фабрично тъкан плат, но шита на ръка — груба и проста. Краката й бяха боси, мазолести, напукани, разкървавени.

— Няма проблем — увери го пазачът, после изсъска на жената: — Махай се!

Тя седна безучастно на камъните.

— Ще извикам сержанта и той ще я изгони — каза пазачът и я изгледа строго.

— Почакай малко! — заповяда Майлс.

Жената вдигна очи към Майлс, очевидно без да знае дали да очаква от него помощ, или не. Нищо не й подсказваше какъв може да е той. Майлс вдигна брадичка и се усмихна. Имаше прекалено голяма глава, много къс, дебел врат, който се сливаше с изкривен гръбначен стълб, криви крака с крехки кости, много често чупени, привличащи погледа с блестящите хромирани шини. Ако жената се изправеше, главата му едва щеше да достигне до рамото й. Майлс чакаше, обхванат от скука, ръката й да направи обичайното за този край заклинание срещу проклетите аномалии, но тя само трепна и се сви в юмрук.

— Трябва да се срещна с моя господар, графа — каза неуверено жената. — Това е мое право. Баща ми даде живота си за него. Това е мое право.

— Министър-председателят граф Воркосиган — каза твърдо пазачът — е на почивка в извънградското си имение. Когато му свърши почивката, ще се върне във Ворбар Султана. — Личеше му, че той иска да се върне във Ворбар Султана.

Жената се възползва от моменталната тишина.