Лоис Бюджолд - Границите на безкрая

— Ти си човек от града, не разбираш. Той е мой граф. Имам право да се срещна с него.

— Защо искаш да видиш граф Воркосиган? — спокойно попита Майлс.

— Заради едно убийство — измърмори жената и пазачът леко трепна. — Искам да съобщя за едно убийство.

— Не трябва ли първо да докладваш на селския говорител? — попита Майлс и направи знак на пазача да мълчи.

— Докладвах му. Не ще да направи нищо. — В гласа й прозвучаха гняв и разочарование. — Казва, че всичко било свършило и нищо не можело да се направи. Не иска да запише обвиненията ми, казва, че били глупости. И щели да създадат на всички само неприятности. Не ме интересува! Аз търся справедливост!

Майлс се намръщи и я огледа. Подробностите потвърдиха силното, макар и подсъзнателно чувство, че тя казва истината, което може би убягваше на професионално подозрителния пазач.

— Вярно е, ефрейтор — каза Майлс. — Тя има право да се обърне първо към областния съд, след това да се отнесе към графския. А областният съдия ще се върне чак подир няколко седмици.

В тази част от владението на граф Воркосиган имаше само един областен съдия и той беше претрупан. Той обхождаше и района, обхващащ селото край езерото, но само един ден месечно. Тъй като районът на извънградското имение на министър-председателя бе пълен с агенти на Имперската сигурност не само когато великият лорд бе в резиденцията си, но и когато го нямаше, размирниците благоразумно го избягваха.

— Провери я и я пусни да влезе — нареди Майлс. — На моя отговорност.

Пазачът бе един от най-добрите в Имперската служба за сигурност, обучен да търси убийци и в собствената си сянка. Смутен, той прошепна на Майлс:

— Сър, ако пускам всеки местен да скита из имението когато пожелае…

— Ще я взема с мен. Аз отивам натам.

Пазачът повдигна безпомощно рамене, понечи да отдаде чест, но спря — Майлс не беше в униформа. После измъкна скенер и демонстративно отиде при жената. Майлс се зачуди дали дори няма да я съблече, за да я претърси. Когато свърши с демонстрацията на бдителност, съзнание и лоялност, пазачът допря длан до ключалката на портата, въведе в компютърния монитор протокола от проверката, включително и резултата от сканирането на ретината на очите, отстъпи настрана и застана мирно. Майлс се усмихна на мълчаливото му неодобрение, хвана опърпаната жена за лакътя и я поведе по виещата се алея.

При първата възможност жената се отдръпна от него. Все още не се решаваше да извърши заклинателните жестове, но любопитно го поглеждаше. Беше време, когато такова открито съзерцаване на уродливото му тяло караше Майлс да скърца със зъби. Сега го приемаше с хладнокръвна веселост, обагрена с леко огорчение. Те щяха да видят. Всички. Да разберат.

— При граф Воркосиган ли работиш, дребосък? — попита предпазливо жената.

Майлс помисли за момент, после каза:

— Да. — Отговорът, в края на краищата, беше верен във всякакъв смисъл освен в онзи, в който го беше задала жената. Той потисна изкушението да й каже, че е дворцов шут. Външният й вид показваше, че проблемите й са много по-големи от неговите.

Въпреки твърдото си решение при портата тя очевидно се притесняваше, защото докато се изкачваха към къщата, лицето й ставаше все по-напрегнато и бледо, почти болно.

— Как… как да му говоря? — попита задъхано тя. — Трябва ли да се поклоня? — Жената се погледна и сякаш за първи път видя колко е мръсна и потна, и жалка.

Майлс потисна желанието да се пошегува и да й каже: „Коленичи и си удари три пъти главата в пода преди да си отвориш устата. Така говорят хората от Генералния щаб.“

— Стой права и говори истината. Опитай се да бъдеш ясна. Той ще те разбере. На него, в края на краищата — Майлс присви устни, — не му липсва опит.

Жената преглътна.

Преди столетие лятната резиденция на Воркосиган е била казарма на охраната, част от предните укрепления на огромния замък върху скалата над село Воркосиган. Но замъкът бил изгорен. Останали само руини. Тогава преустроили казармите в удобна ниска каменна резиденция, модернизирана с артистично създаден ландшафт и красиви цветя. Бойниците били разширени в големи остъклени прозорци с изглед към езерото, на покрива монтирали комуникационни антени. Надолу по склона, скрити между дърветата, построили нови казарми, но без бойници.

Когато Майлс и жената приближиха замъка, отвътре излезе мъж с кафяво-сребърна ливрея на васал на графа. Беше нов човек. Как ли му беше името? Пим, да, така се казваше.