Лоис Бюджолд - Границите на безкрая

— Ако някой ме попита, ще му кажа, че се казваш Пълководец.

Дебелия Нини поклати влажния си нос и изпръхтя.

Старецът би се зарадвал на невероятния парад, който предвождаше Майлс. Като партизански генерал той беше прекарал младостта си в тези планини, беше се сражавал със сетаганданските нашественици, беше ги спрял, а след това и прогонил. Крайната победа се дължеше повече на нелегално внесените от друга планета заплатени с кръв оръжия за търсене и поразяване на топлинно неутрални летателни апарати, отколкото на кавалерийските коне, които според стареца бяха спасили неговите сили през най-суровата зима — главно като храна. Но в романтичните спомени от миналото те бяха представяни като символ на тази борба.

Майлс мислеше, че баща му е прекален оптимист да смята, че той ще разчита на останалото от славната борба на стареца. Тайните партизански складове и лагери се бяха превърнали в безформени камари от пръст и дървета. Минали бяха покрай няколко тази сутрин. Мъжете, водили борбата, отдавна бяха заровени в същата земя, като неговия дядо. Какво търсеше тук той? Той мечтаеше за кораб и топлинен скок, който да го изведе високо над всичко това. С бъдещето — не с миналото свързваше Майлс своята съдба.

Размишленията му бяха прекъснати от кобилата на доктор Дий, която спря пред един паднал на горския път клон и зацвили. Доктор Дий се преметна през главата й и изпъшка.

— Хвани юздата — посъветва го Майлс, смуши Дебелия Нини по горския път и тръгна към него.

Доктор Дий ставаше все по-добър в падането. Този път дори стана, посегна към провисналата юзда, но дорестата кобила се изплаши и се дръпна. Дий скочи към нея, но разбрало, че е свободно, животното развя опашка като знаме, сякаш казваше на своя конски език: „Хайде, хвани ме де!“ Доктор Дий хукна подир кобилата зачервен и разгневен.

— Недей да я гониш! — извика му Майлс.

— Как ще я хвана, ако не я гоня, по дяволите — озъби се Дий. — Медицинските ми инструменти са на това подло животно!

— А как мислиш, че ще я хванеш, ако тичаш? — отвърна Майлс. — Тя препуска много по-бързо от теб.

— Почакайте — каза Майлс на Хара и Пим, отпусна юздата на Дебелия Нини и бавно тръгна подир кобилата.

„Кой, аз ли? Нямам никакво намерение да те хващам. Просто се наслаждаваме на природата. Спри да похапнеш.“

Дорестата кобила спря да похапне някакви листенца, но не отместваше очи от приближаващия се Майлс.

Майлс я наближи, спря Дебелия Нини и слезе. Не тръгна към кобилата, а остана на място и затърси из джобовете си. Дебелия Нини протегна обнадеждено глава към него и той му даде бучка захар. Конят я лапна, облиза бърни и зачака още. Кобилата на доктор Дий също дойде, взе поредната бучка от шепата на Майлс, а той кротко хвана юздата й.

— Ето как става, доктор Дий. Така се хваща кон. Без тичане.

— Не е честно — промърмори Дий. — Ти си носиш захар.

— Разбира се, че си нося. Това се нарича предвидливост и планиране. Номерът не е да бъдеш по-бърз или по-силен от коня. По този начин човек само противопоставя своята слаба страна срещу неговите силни страни. Номерът е да си по-умен от него. Така човек противопоставя на неговата слабост своята сила, нали?

Дий пое юздата и се оплака:

— Тя ми се подиграва.

— Не ти се подиграва, а цвили — засмя се Майлс, потупа Дебелия Нини по предния ляв крак и конят покорно подви коляно. Майлс с лекота сложи крак на стремето и го възседна.

— Моята кобила прави ли го? — попита удивен доктор Дий.

— Съжалявам, не.

Дий погледна кобилата и изсумтя:

— Това животно е пълен идиот. Ще му дам да се разбере.

Дебелия Нини се изправи, а Майлс премълча един коментар по езда, който беше запомнил от дядо си: „Бъди по-умен от коня.“ Докторът официално беше заявил пред граф Воркосиган, че приема Майлс за ръководител в това разследване, но космическият хирург беше лейтенант и имаше по-висок чин от мичман Воркосиган. А когато командваш по-възрастен и с по-висок чин, трябва да проявяваш такт.

Горският път се разшири и Майлс остана назад и тръгна редом с Хара Ксърик. С приближаването към дома й нейната непримиримост и решителност от предишната сутрин при портата на замъка все повече намаляваха. Възможно беше и просто да е уморена. Сутринта приказва малко, а след обяд потъна в пълно мълчание. Дали нямаше да завлече Майлс в това затънтено село, а след това да започне да се самоосъжда…

— В каква част е служил баща ти, Хара? — попита Майлс, за да подхване разговор.