Лоис Бюджолд - Игрите на Вор

— Не… не… Ще оставя това на Сетаганда, ако успеят да я настигнат. Дадохме й преднина.

— Грегор. Съжалявам, но просто не смятам, че Лудия император Грегор има някакво значение тук. Ако някой полудее, това ще са твоите съветници.

Грегор се беше втренчил в тортата на подноса с невиждащи очи.

— Предполагам, че ще обезпокоя охраната, ако се опитам да ти натикам сметановата торта в носа.

— Без съмнение. Трябваше да го направиш, когато бяхме по на осем и дванайсет години. Тогава щеше да се отървеш леко. Сметановата торта на справедливостта лети само в една посока — изкикоти се Майлс.

И от двете страни бяха предложени по няколко противоестествени, достойни за млади второкурсници неща, които можеха да се направят с пълен поднос с торти. „Грегор има нужда от един хубав бой със сметанова торта, реши Майлс, пък бил той и само въображаем, на думи.“ Когато най-накрая смехът им стихна, а кафето започна да изстива, Майлс каза:

— Знам, че си глух за ласкателства, но дявол да го вземе, ти наистина си добър в работата си. Би трябвало да го знаеш след преговорите на Вервейн. Сигурно си го скътал някъде в себе си. Дръж се здраво за нея, а?

— Мисля, че точно това ще направя — вилицата на Грегор се заби с по-голяма сила в последното парче от тортата му. — Ти също ще се държиш за своята работа, нали?

— Каквато и да е тя. По-късно следобеда трябва да се срещна с Илиян точно по този въпрос — отговори Майлс. В крайна сметка реши да се откаже от третото парче торта.

— Май не се вълнуваш особено много от това.

— Нали не мислиш, че може да ме понижи? Няма по-нисък чин от младши лейтенант.

— Той е доволен от теб. Какво друго?

— Не изглеждаше доволен, когато му представих пълния си доклад. Изглеждаше така, сякаш има киселини. Не беше много словоохотлив. — Той погледна към Грегор, връхлетян от внезапно подозрение. — Знаеш нещо, нали? Казвай!

— Не трябва да се нарушава йерархията в командването — нравоучително издекламира Грегор. — Може би ще се придвижиш нагоре по нея. Чувам, че мястото на камандващ на остров Кирил е свободно.

Майлс усети как го полазват тръпки.

Пролетта в столицата на Бариар Султана е толкова красива, колкото и есента, реши Майлс. Той спря за малко, преди да свие към главния вход на масивната сграда, където се помещаваше главният щаб на ИмпСи. Донесеният от Земята клен все още си стоеше на ъгъла в дъното на улицата. Деликатните му млади листенца светеха с нежен зелен блясък в лъчите на следобедното слънце. По-голямата част от местната за Бариар растителност покарваше в убити червени и кафяви цветове. Дали някога ще посети Земята? Може би.

Майлс показа съответните пропуски на часовите на вратата. Лицата им му бяха познати — бяха от същия екип, с който беше работил през онези безкрайни дни през зимата. Нима това беше само преди няколко месеца? Струваше му се толкова отдавна. Все още можеше да цитира заплатите им. Размениха си любезности, но като добри служители на ИмпСи те не зададоха въпроса, който можеше да се прочете в очите им: „Къде се изгубихте, сър?“ Не беше определен ескорт, който да го придружи до кабинета на Илиян. Добър знак. Не че вече не знаеше пътя.

Той следваше познатите завои из лабиринта и многобройните асансьори. Капитанът в преддверието на кабинета на Илиян едва вдигна погледа си от компютъра и просто му махна с ръка към вратата. Кабинетът на Илиян си беше същият. Компютърната конзола все така си беше нестандартно голяма. Самият Илиян беше… доста уморен на вид, по-бледен. Трябваше да излезе навън, да го близне пролетното слънце. Поне косата му не беше побеляла съвсем; все още представляваше същата сиво-кафява палитра. Вкусът му по отношение на облеклото беше все така строг и официален, до степен на маскировка.

Илиян посочи стола. Още един добър знак. Довърши това, с което се занимаваше, и най-накрая вдигна очи от бюрото си. Той се приведе напред, опря лактите си на бюрото и сплете пръстите си, след което заразглежда Майлс с някакво едва ли не клинично неодобрение.

— Младши лейтенант Воркосиган — въздъхна той, — струва ми се, че имате малък проблем с подчинението.

— Знам, сър. Съжалявам.

— Някога смятали ли сте да направите по този въпрос нещо повече, освен да съжалявате?

— Нищо не мога да направя, сър, при условие, че получавам неправилни заповеди.

— Не ви искам в отдела си, ако не можете да се подчинявате на моите заповеди.

— Ами… мислех, че съм се подчинил. Искахте да бъде направена военна оценка на Центъра Хийгън. Аз направих такава. Искахте да знаете каква е причината за дестабилизацията. Аз я открих. Искахте наемниците Дендарии да напуснат Центъра. Разбрах, че потеглят след три седмици. Искахте резултати. И ги получихте.