Лоис Бюджолд - Игрите на Вор

— Тя е единственият човек на Бариар, които поставя Грегор човека преди Грегор императора. Струва ми се, че всичките ни рангове за нея са като оптическа измама. А освен това знаеш, че може да мълчи не като гроб, а като цяло гробище.

— Ще си помисля.

— Не искам да бъда единственият, който… Разбирам, когато започвам да губя почва под краката си.

— Нима? — повдигна вежди Грегор.

— О, да. Обикновено не го показвам.

— Добре. Ще поговоря — каза Грегор.

Майлс изчака.

— Имаш думата ми — добави Грегор.

Майлс се отпусна. Облекчението му беше неизмеримо.

— Благодаря ти — той гледаше към третото парче торта. Порциите бяха доста изискани. — По-добре ли си напоследък?

— Много по-добре, благодаря. — Грегор продължи да разорава бразди по тортата си.

— Наистина ли?

— Не знам. — Браздите започнаха да се кръстосват. — За разлика от оня нещастник, когото са разхождали наоколо, не съм давал съгласието си за своята роля.

— Това се отнася за всички Вор.

— Всеки друг Вор може да избяга нанякъде, без отсъствието му да се почувства и без да липсва на никого.

— Ако избягам аз, няма ли да ти липсвам поне мъничко? — жално попита Майлс. Грегор се изкикоти. Майлс хвърли поглед из градините наоколо. — В сравнение с остров Кирил постът ти не изглежда чак толкова лош.

— Опитай се да му се насладиш посред нощ, сам в леглото си, когато се питаш кога гените ти ще започнат да се превръщат в притаени в съзнанието ти чудовища. Като великия чичо Лудия Юри. Или принц Серж. — Той остро изгледа Майлс.

— Аз… знам за ъ-ъ… проблемите на принц Серж — внимателно каза Майлс.

— Изглежда, всички са знаели. Освен мен.

Значи това е била капката, която преляла чашата при първия истински опит за самоубийство на угнетения Грегор. Ключът е паснал идеално на ключалката. Щрак! Майлс се опита да прикрие тържеството при този внезапен проблясък на проницателност.

— Кога разбра?

— По време на конференцията на Комар. И преди бях чувал подобни намеци… отдавах ги на вражеската пропаганда.

В такъв случай танцът на балкона е бил непосредствен отговор на изживения шок. Не е имало с кого да сподели, да даде отдушник на чувствата си и…

— Вярно ли е, че и самият той е обичал да изтеза…

— Не всички слухове за престолонаследника принц Серж са истина — побърза да го прекъсне Майлс. — Въпреки че в същината си, истината е… достатъчно лоша. Майка знае. По време на настъплението на Ескобар е виждала с очите си лудости, за които дори и аз не зная. Но на теб тя ще ти каже всичко. Попитай я направо без увъртания и ще получиш същия отговор.

— Това май се предава по наследство във вашето семейство — отбеляза Грегор. — И това.

— Тя ще ти каже колко е голяма разликата между теб и него… не съм чувал нещо да не е било наред при майка ти… Както и да е, вероятно у мен има също толкова гени на Лудия Юри, колкото и у теб, по една или друга линия.

— Много успокоително, няма що — изсмя се Грегор.

— Хм, просто още едно доказателство за теорията, че една беда никога не идва сама.

— Страхувам се от властта… — гласът на Грегор беше тих, замислен.

— Не се страхуваш от властта, страхуваш се да не нараниш някого, ако я упражняваш — внезапно заключи Майлс.

— Ха. Добро предположение. Доста близо до истината.

— Не е ли право в целта?

— Страхувам се, че това може да ми хареса. Нараняването. Като на него.

Имаше предвид принц Серж. Баща му.

— Глупости. В продължение на години гледах как дядо ми се опитваше да те пристрасти към лова. Справяше се добре, предполагам, защото го смяташе за свой дълг, на Вор, но едва не повръщаше всеки път, когато не улучваше и трябваше да преследваме някой ранен звяр. Може да си притаил в себе си някоя друга перверзия, но не и садизъм.

— Това, което съм чел… което съм чувал — продължи Грегор, — е така очарователно само по себе си, че не мога да спра да мисля за него. Не мога да го изхвърля от ума си.

— Главата ти е пълна с ужасии, защото светът е пълен с тях. Погледни гадостите, които Кавило сътвори в Центъра Хийгън.

— Ако я бях удушил, докато спи, което имах възможност да направя, никоя от тези гадости нямаше да се случи.

— Ако никоя от тези гадости не се беше случила в действителност, тя нямаше да заслужава да бъде удушена. Боя се, че е като някакъв парадокс при пътуване във времето. Стрелата на правосъдието лети само в една посока. В една. Не можеш да съжаляваш за това, че първо не си я удушил. Макар че, предполагам, заслужава си да съжаляваш, че не си я удушил след това…