Милан Асадуров - Няма хък-мък ((Първа книга от Истории за Нищото))

— Докога ще стоиш така разкрачен или по-точно разглавен бе, Трифоне? — подметна Хък. — Не ти ли се струва, че дамата може да сметне позата ти за доста неприлична? От сто километра личи, че си расъл в гората, мама му стара! Така е, като гледаш сателитните порноканали!

Ана-Мария укори с поглед Хък, дето си позволява да попържа в дома им, а драконът обидено се отдръпна и главите му увиснаха от тавана като декоративен свещник. Едната смутено промълви, без да откъсва очи от лъвицата:

— Все си мислех, че ме будалкаш, ама тази мома наистина е извънземна. — А другата плахо добави: — И, ако искаш да знаеш, аз изобщо не гледам порнофилмите, а всички програми сами се пъхат в главите ми.

— Скъпа, позволи ми да ти представя моя приятел Трифон, създаден и зарязан от мене преди двеста години. За съжаление той не само не говори с гласа на Шон Конъри, но се налага да му простиш и лошото възпитание, защото е израснал в пущинака и през живота си не е виждал книга. Всичките му знания са почерпени от електронните медии. Имаш удоволствието да съзерцаваш един съвършено изпортен продукт на радиото и телевизията.

— Хък, време е да видиш как е Таоа — сърдечно се усмихна Ана-Мария. — Аз ще се оправя с него.

— Да не си посмял да ме оставяш насаме с нея, мръсен Франкенщайн ! — изпищя драконът.

Но Ана-Мария впери очи в холографното чудовище и главите му замръзнаха. Само туловището му леко се тресеше от напиращия ужас, че ще трябва да се усамоти с чуждоземната мома.

Хък се махна.

На острова наближаваше полунощ. Пещерата беше пуста. На оскъдната светлина от догарящия огън Хък, разтревожен, я претърси. Старият шаман го нямаше.

Щом се измъкна от бърлогата му, кръглоликата луна се облещи от черния небосклон право в очите му. Тя заливаше в синкавомлечна светлина тесния коралов плаж, като го насилваше да фосфоресцира. Хък примижа. Искрящата лунна пътека в океана прескачаше външния коралов риф и се разстилаше в лагуната. На фона й той съзря тъмен силует да крачи по влажната ивица със сведена глава, сякаш загледан как вълните усмиряват вятъра и умират, попивайки в пясъка, зажаднял за хладинка след изнурителния припек през деня.

В този край на острова нощем рядко стъпваше някой. Дори хората от близкото село го избягваха от суеверие. Прилепен плътно до склона, Хък изчака леко приведената фигура да се приближи. Слава богу, беше Пакеекее.

— Таоа, как си? — прошепна той и импулсивно се хвърли да прегърне приятеля си.

— Добре съм, Кахануи. Всичко е наред. Просто главата ми тежи и излязох малко да се поразходя.

Старият шаман внимателно се освободи от прегръдката на Хък, като зает човек, на когото сега не му е до любезности, хвана го под ръка и двамата закрачиха към далечния край на сърповидния залив. Маратонките на Хък бързо се напълниха с вода. Той ги събу, върза двете „ Найки “ една за друга със собствените им дълги върви, метна ги на рамо и вече бос се затича да настигне Таоа.

— Кахануи, задавал ли си някога въпроса защо баща ти избягва да се надпреварва с вятъра? — тихо попита Пакеекее, като продължаваше да крачи с поглед, забит в пясъка.

На Хък му хрумна, че той сякаш се опасява да не се спъне в някой разложен труп, изхвърлен от вълните. В последно време при всяко споменаване на стария Хогбен му се привиждаха трупове. Двамата приятели крачеха като сомнамбули в нощта и мистериозната обстановка подклаждаше черните мисли в главата му. За да разведри малко атмосферата, той взе да обяснява на висок глас като хлапе, което се бои от тъмнината:

— Да, Таоа. На младини много пътувах с баща си и тогава използвахме хиперпространствените скокове. Но все той ме водеше, така че си падам малко чапа в тая работа — нервно прихна Хък. Смехът му отекна в сипея и заглъхна, без Пакеекее въобще да реагира. Той се принуди на сниши гласа си, за да не прилича на варварин в катедрала. — Наистина, не съм опитвал, но предполагам, че сам няма да се справя. Често съм си мислил, Таоа, дали тези скокове не са нещо като пътуването извън времето, само че на далечни разстояния. На Земята обаче, доколкото знам, баща ми използва само традиционните возила. Винаги съм смятал, че той просто мрази да бърза за където и да било.

— А замислял ли си се, Кахануи, как точно пътуваш извън времето, както ти наричаш надпреварата с вятъра? — лаконично попита Пакеекее.

Той очевидно преследваше някаква цел с въпросите си и методично тласкаше разговора нататък. Хък се смръщи, мъчейки се да си спомни какво имаше предвид неговия приятел Клифърд Саймък, когато казваше, че времето е най-простото нещо .