Милан Асадуров - Няма хък-мък ((Първа книга от Истории за Нищото))

Хък малко се притесняваше, че не може да му даде по-подробни указания. Макар Ахмед да му беше приятел, по навик не искаше да се разголва много пред човек от специалните служби. Беше овладял добре техниката да води партньор при пътуването извън времето и се надяваше, че самото естество на холографния дракон ще го улесни.

— Добре — рече Хък. — Сега ще включа новото захранване, а после ще изключа старото, да видим какво ще стане.

— И много да внимаваш, ей! — изпищя драконът. Той вече целият се тресеше от страх.

Но нищо особено не стана. В мига, когато Хък насочи мисълта си към блокировката и изключи старото захранване в дебрите на пещерата, холографното изображение малко избледня, но портативният енергиен източник тутакси го пое и то дори стана по-сочно и релефно от преди.

— Видя ли! Сега дори си по-хубав — рече Хък на треперещото чудовище.

— Прав е — додаде Закаев. — И на мен ми изглеждаш някак по-едър.

Главите на дракона взеха да се оглеждат взаимно, после една по една прегледаха и цялото туловище. Изглежда останаха доволни, защото се вирнаха до тавана, страшилището изпъчи гърди и изръмжа:

— Чувствам прилив на мъжественост!

— Запази си го за момата, Трифоне! — рече Хък и стана да се сбогува със Закаев.

За първи път в дългата си кариера напускаше кабинет на специалните служби с добро чувство.

Вече на вратата Хък рече:

— Ана-Мария е моята любима!

И драконът с пукот изчезна.

— Съжалявам, но обстоятелствата наложиха да сменя финалната реплика.

Закаев кимна разбиращо. Нямаше нужда да си записва новата парола. Тя лесно се помнеше. Шефът на сигурността изпроводи Хък до входа на пещерата и оттам дори си позволи разточително да му махне с ръка за сбогом.

Хък нехайно прекоси поляната с дивите ягоди, присви се артистично и се мушна в походната тоалетна. Но вместо да започне да се облекчава, рече: „Ламя!“ и драконът тутакси се появи. По точно до рамото на Хък цъфна само едната му глава. За повече нямаше място.

— Пфу, че е тясно тука. И как мирише само. Га че някой е срал в борова гора!

— Що за брадварски език имаш, Трифоне! Как ще те представя на принцесата с туй твойто горско възпитание? Това е ягодов дезодорант за кенеф, глупако. И, ако продължаваш да ме ядосваш, ще те курдисам така, че да станеш вегетарианец!

— Само да си посмял! — изсъска възмутен драконът, докато самотната глава се мъчеше да се завре между краката на Хък. — Я чакай малко. Виж моля ти се какво има под ръба на клекалото. Някакъв сигнал като бормашина ми човърка мозъка сякаш съм на зъболекар.

— Че ти имаш ли мозък? — нехайно рече Хък, но все пак гнусливо бръкна и наистина напипа нещо.

За огромна радост на чудовището и за свое изумление той извади миниатюрен предавател с голям обхват за насочване на ракети „Стингър“.

— Виж ти, виж ти… — промърмори Хък, докато се бършеше с носната си кърпа, и, разбира се, тутакси му се привидя дългата хищна ръка на баща му. — Откъде ти сече толкова пипето бе?

— Изключи го, че ми писнаха ушите от него! — изръмжа драконът, като нервно въртеше глава.

— Правилно. Това не е играчка за малки, невъзпитани дракончета.

Хък го изключи и, замислен, го пъхна в джоба си. После добави малко нервно:

— Време е да тръгваме, Трифоне. Дръж се за мен.

— Престани да ме изкарваш малоумен — озъби му се драконът. — И аз гледам телевизия. Как мислиш, че съм се образовал?! Всичко, което излъчват спътниците, ми е в главите — и холографното чудовище демонстративно почука с лапи по кратуните си.

Двамата изчезнаха едновременно.

Хък се материализира в хола и се заоглежда като луд. От дракона нямаше и помен. Само Ана-Мария му се усмихваше от дивана с „Критика на чистия разум“ в ръка. Внезапно се чу пукот и чудовището най-сетне се появи с цялото си великолепие, като се тюхкаше:

— Ей, много бързаш на завоите!

Холът бе значително по-голям от кабинета на Закаев и тук то можеше да разгърне дори величествения си задник. Само люспестата му опашка се загуби в джунглата на зимната градина. Едната глава се стрелна към Хък и го погълна до кръста, но с другата ставаше нещо странно. Тя се устреми към Ана-Мария, но сякаш се препъна в носа й и замръзна току пред него. Сетне се отметна до тавана и пак връхлетя, но този път се спря на цяла педя от лицето на Ана-Мария. Огромните, дълбоки като езера, зелени очи на лъвицата сякаш хипнотизираха дракона и между двамата се пораждаха някакви по-особени отношения на електронно равнище.