Милан Асадуров - Няма хък-мък ((Първа книга от Истории за Нищото))

— А как тълкувате тогава доставката на ядрени бойни глави за Нуку Хива? — не се предаваше стария Хогбен, макар вече да разбираше, че този път е ударил на камък.

Закаев се огледа. Бяха останали сами в кабинета му, както подобава на високопоставени служители, водещи тайни предварителни преговори. Изкушаваше се да произнесе кодовата дума, с която да призове секретния си сътрудник и бързо да разобличи наглия гост.

За миг в разтроеното му съзнание се сборичкаха инатът на професионалния актьор, любознателността на любителя историк и пословичното търпение на шефа на сигурността. Както обикновено от две години насам високоотговорната му длъжност победи. Тя бе най-любопитна от трите личности в него, но също като събеседника си и Закаев обичаше да има по някой скрит коз в ръкава. Такива бяха правилата на политическия покер. Той не се интересуваше какво го лъже този самозванец, а защо? Така че Закаев просто продължи мисълта си:

— Има няколко възможни отговора, лорд Хогбен. Ооо, прощавайте, лорд Холбрук. Съжалявам. Лапсус лингва — повдигна той рамене и поклати глава, сякаш се укоряваше за неволната грешка на езика. — Сбърках ви с един отколешен приятел на покойния ми дядо. Той много ми е говорил за стария Хогбен. Още веднъж прощавайте. — Шефът на сигурността запали нова цигара и втренчи орловите си очи в своя събеседник. — Та най-вероятният отговор е, че сте попаднали в капан, заложен от ястребите в руските специални служби. Те всякак гледат тази война никога да не спре, защото ще пострадат доходите им от контрабандата на оръжие за нас. — Закаев замълча за миг, като внимателно наблюдаваше реакциите на събеседника си. А той видимо нямаше навик да ги прикрива. — Възможно е също, всичко това да е някакъв плитък ход на изпадналата в изолация френска дипломация, която се опитва да отклони световното обществено мнение от техните ядрени опити в Тихия океан. Има ли смисъл да продължавам?

Хогбен поклати глава, което можеше да значи както „нe“, така и „ще съжалявате“. Време беше да се маха от тези негостоприемни планини, където бяха чували името Хогбен. А дали само го бяха чували, или Закаев му намекваше нещо? По дяволите, да не би пък този негодник да се беше сдушил с Хък?! Важното беше, преди да се омете, да не забрави да си вземе обещаната торбичка с ароматичните корени.

Това овнешко наистина беше голяма вкусотия.

Хък продължаваше да лежи със затворени очи в креслото срещу Ана-Мария и с мъка преглъщаше угризенията си. Тя реши, че му е предоставила достатъчно време да вкуси от кашата, дето е надробил, сложи настрана тежкия том на Кант, сви крака под себе си, облегна се удобно на дивана и с невинния глас на любяща съпруга го попита:

— Е, скъпи, ще ми разкажеш ли най-сетне цялата история от игла до конец? С тези данни, дето ми ги отпускаш на час по лъжичка, съгласи се, че не мога да направя никакъв сериозен анализ. А виждам, че те мъчи. Така те човърка отвътре, че кръв ми капе от сърцето, като те гледам такъв. Хайде, скъпи, стегни се малко и изплюй камъчето.

— Трябва да ти призная, скъпа, че това, което знаеш досега, включително и оная бълвоч от Си Ен Ен, за съжаление е само капка в морето. Цялата дандания е доста по-заплетена дори от прословутото ми родословие, та и аз се обърквам, когато не я разказвам отначало.

Ана-Мария го гледаше с блеснали очи. Тя и нейният компютър много обичаха заплетените истории. Затова нетърпеливо го подкани:

— Нищо. Давай нецензурираната версия. И без това има достатъчно време, докато ни донесат китайската храна.

Хък се понадигна, събра кураж и подхвана глухо, сякаш току-що се пробуждаше от кошмарен сън:

— Както знаеш, скъпа, работата никога не свършва и дори човек със сбъркани гени като мен от време на време трябва да почива. Така през горещото лято на 1803 г. послушах съвета на баща си и тръгнах на морско пътешествие. Тогава туристическите круизи още не бяха на мода, така че за останалите ми спътници то си беше истинска работа, при това по царска поръка. Но аз си почивах. Наистина не през всичките тези четири години, но поне в началото и в края.

Щом веднъж започна, Хък усети облекчение. Сякаш камък му падна от сърцето. Мина му през ума, че с Ана-Мария са като скачени съдове. Колкото повече той се изправяше в креслото, толкова по-удобно тя се настаняваше на дивана. Ана-Мария вече се бе излегнала, сякаш се готвеше да гледа любимото си телевизионно предаване. Участниците в него с лека ръка, присъща на младостта, си избираха спътник в живота пред очите на зрителите. Тя насърчи и него, както въодушевено поощряваше телевизионните герои: