Милан Асадуров - Няма хък-мък ((Първа книга от Истории за Нищото))

Хък затвори очи и прокле наум цялата каша. Беше му писнало от нея и най-вече от глупостите на стария Хогбен. Ана-Мария пак се зачете в „Критика на чистия разум“. За известно време зловредният мирис на война се разсея и семейното огнище стана някак по-уютно.

Поне за случайните посетители.

Старият Хогбен не можеше да откъсне очи от калпака на Яндарбиев. Този простоват, обърнат, пресечен конус от естествена вълна кой знае защо го превличаше като магнит. Веднъж, докато гледаше телевизия, погледът му остана в него и оттогава, щом го зърнеше в новините, този калпак приковаваше вниманието му.

С всеки понякога се случва такова нещо. Загледаш се в уж някой обикновен калпак и очите ти остават в него. Прилича малко на медитация. Уж не мислиш за калпака, съзнанието ти се е отвеяло нанякъде, но осезанията ти живеят собствения си живот и подробно изучават калпака, сякаш съдбата ти зависи от това. И скоро се улавяш, че се питаш: защо изглежда така този калпак, кой ли го е майсторил с толкова любов, какво ли е искал да каже?

Най-после Хогбен имаше възможност да разгледа калпака на живо, в натуралния му вид. Беше висок, необичайно висок калпак. Преобладаваше тъмносивата окраска, в миши цвят, изпъстрена с бели и черни петънца. Дъното беше леко хлътнало под горния ръб и черно. Много черно.

— Лорд Холбрук? — нетърпеливо се обърна към него Зелимхан Яндарбиев.

Временният президент се славеше като търпелив човек, но само преди минути бе излязъл от тежко заседание в планината с умерения Аслан Масхадов и безкомпромисния Шамил Басаев, на което с часове уточняваха позициите си в преговорите с генерал Лебед, та се нуждаеше от малко сън.

— Да — механично се отзова Хогбен.

Стъкленият му поглед можеше да издържи и най-строгия технически контрол в „Йена Глас“. Той така и не можеше да откъсне очи от калпака, сякаш го бе омагьосал. Беше като дамга, като еврейска звезда. С него дори и русокосият му син Хък щеше да заприлича на чеченец.

— Имате ли да ми съобщите нещо ново или да отложим разговора за по-късно? — все още успяваше да поддържа добрия тон Яндарбиев, но клепачите на близко разположените му очи морно бяха клепнали.

— Да.

Защо калпаците на останалите чеченци бяха по-светли, помисли си Хогбен. И те бяха сиви, но видимо по-светли. Дали беше игра на светлината, или ефектът се създаваше от съотношението на белите и черните петънца?

— Как да разбирам вашето „да“, лорд Холбрук? — не издържа умореният Яндарбиев. — „Да“ на първия ми въпрос, или „да“ на втория ми въпрос?

— Да, да!

Всъщност Хогбен не мислеше за калпака, а за сина си. И мислите му придобиваха все по-зловещ оттенък.

— Винаги съм се отнасял с голямо уважение към английската дипломация, лорд Холбрук, и смятам, че в Босна направихте невъзможното, но признавам, че сега не ви разбирам — в гласа на шефа на Чеченска република Ичкерия се прокрадна студенина. Той стана от импровизираната маса за преговори в пещерата някъде в затънтените западни покрайнини и посочи един от притежателите на по-светлите калпаци. — Оставям ви да разговаряте с началника на сигурността. Довиждане. Може би ще се видим по-късно.

Ахмед Закаев, актьор от Драматичния театър в Грозни и министър на културата в навечерието на войната, а сега отговарящ за вътрешната сигурност, тутакси зае освободеното място и плесна с ръце. След минута масата бе отрупана с хранителни помощи от братските мюсюлмански страни.

Очите на стария Хогбен най-сетне придобиха по-човешко изражение и лицето му грейна като на алкохолик пред първата чашка за деня. Никой от семейство Хогбен не можеше да запази хладнокръвие при вида на храна. В този случай и най-вълшебните калпаци бяха безсилни.

— Ооо, господин Закаев, сигурно президентът Яндарбиев е уморен — взе жизнерадостно да бъбри на руски почти без никакъв акцент старият Хогбен. — Да, да. Разбирам го и много съжалявам, че не можахме да поговорим, но всъщност моята мисия е свързана тъкмо с вас. Крехкият мир с руснаците, така да се каже, ни е вързан в кърпа, но за жалост не мога да кажа същото за заплахата от страна на Нуку Хива. Моите достоверни източници във Френска Полинезия ме осведомиха, че вашите нови врагове са се добрали до две ядрени бойни глави.

— Нека да не избързваме, лорд Холбрук. В Корана е казано: „ В съдния ден лицата на някои ще бъдат наскърбени. Те ще бъдат захвърлени в жаркия огън да се изпекат и ще им бъде дадено да пият от врящ извор. Няма да имат друга храна освен сухи бодли и тръни, които не гоят нито задоволяват глада. Но лицата на други в него ден ще бъдат радостни и добре задоволени заради миналите старания. Те ще бъдат настанени във високи градини, в които не ще чуят никаква празна реч. Там ще има бликащи фонтани и издигнати легла, и чаши, поставени пред тях, и много възглавници ще има наредени и килими прострени. “ Така е казано в Корана, слава на Аллаха. Затова предлагам да уважим храната — този прекрасен дар от нашите приятели. Защото нашите врагове остават все по-малко на този свят, а приятелите ни се множат с всеки изминал ден, лорд Холбрук.