Милан Асадуров - Няма хък-мък ((Първа книга от Истории за Нищото))

Екранът се изпълни от старческа фигура до кръста в пълна парадна униформа, толкова широка, че едва се побираше на екрана. Генералът в оставка бе леко приведен напред под тежестта на многобройните си ордени, медали, значки, почетни грамоти и останалите войнски отличия от детството, та чак до края на славната си кариера в Червената армия. Той едва отваряше уста между асматичните пристъпи и гърленият му глас звучеше като грухтене, но симултантният преводач бълваше по десет думи срещу всяка негова. Хък едновременно четеше по устните на генерала в оставка и слушаше превода:

Генерал Евдокимов ( в оригинал ): — По мое време значи… такива работи не ставаха… Тогава така да се каже… Съветската армия здраво държеше… юздите на нашите… ядрени коне… Сега значи… армията се е разпасала… Вече никой не се грижи за… конете… Вижте ги само… какви са… хърбави…

Генерал Евдокимов ( в превод ): — И друг път съм заявявал, че в днешно време контролът на Великите сили върху ядрените бойни глави е занижен. Някои другари, които сега живеят на Запад, са запазили своето влияние в Главното разузнавателно управление на армията. И няма никаква гаранция, че го използват за укрепване на нашата отбрана, на която се крепи световният мир. Имам сведения от високопоставен източник, че резидентът на ГРУ във Великобритания е влязъл във връзка с някои среди в мафията.

Картината се смени точно когато генералът в оставка с мъка произнесе думата „хърбави“. Симултантният преводач или беше много печен, или просто бе магьосник. Навярно режисьорът е избрал този кадър от началото на интервюто, защото спаруженият генерал е изглеждал най-свеж, помисли си Хък, докато двете дами отново се озоваха на екрана. Ана-Мария натисна бутона „пауза“ и се обърна към него:

— Да ти пусна ли още веднъж генерала?

— Не. Ти какво разбра?

— Нищо. Запасният генерал от няколко години се мъчи да напише мемоарите си и е настроен на художествена вълна. Говори се, че и в мемоарите си нищо не казва. Пък и как да каже, като цял живот се е стремял нищо да не казва. Не напразно е оцелял при седем съветски президенти.

Ана-Мария следеше внимателно изражението на Хък. Сърцето й се късаше, като го гледаше колко е угрижен.

— Сталин не беше президент. И останалите чак до Горбачов бяха все първи или генерални секретари. Провери ли в московското бюро на Си Ен Ен какво са съкратили от суровия материал?

— Да. Бая са се потрудили да направят смислен превод. Почти през цялото време говори за някакви коне.

— През Гражданската война в Русия този идиот беше ординарец на Будьони. Какво знаеш за източника му?

— В записа не се споменава нищо, но по телефона генералът е намекнал на Ан Макгро, че го посетил някакъв лорд.

— Достатъчно е изкуфял, за да си въобразява, че и санитарката му е Пепеляшка — рече Хък след кратко замисляне. Поне му се искаше да е така. — На стари години му избиват любовните романи от двайсетте години. Майната му! И на него, и на Будьони. Давай нататък.

След като Хък каза „майната му“, Ана-Мария реши, че няма нужда да пита кой е Будьони. Екранът оживя отново.

Ралица: — Ан, имаш ли да добавиш нещо по-съществено към думите на генерала?

Ан: — Разбира се, Рейлитса. Според мен съществува връзка между здравословното състояние на руския президент Елцин и изчезването на ядрените бойни глави…

Гласът й се загуби. Ана-Мария беше изключила звука, щадейки нервите на Хък.

— Специално проверих. Няма никаква връзка. Мерките за сигурност са се пропукали на много по-ниско равнище — делово рече тя и превъртя записа напред.

Хък си помисли, че в последния въпрос на Ралица май се прокрадна капчица ирония. Нали и тя разбираше руски. Дали беше прочела по устните на генерала за хърбавите коне?

Ралица: — …очакваме да чуем нещо ново за положението в Чечня.

Неизвестна на Хък кореспондентка: — В Грозни усилено се носят слухове за някакво тайнствено послание на губернатора на Френска Полинезия до новия силен човек в Чечня, господин Зелимхан Яндарбиев. Според достоверни източници ( на екрана се появи маскираното лице на чеченски боец ) в него става дума за ултимативното искане новата власт в Чечня да върне заграбените от Нуку Хива съкровища по време на руската намеса във Великите географски открития през XIX век.

Ралица: — Извинявай, че те прекъсвам Синтия, но трябва да допълня нещо. Макар че отказа да застане пред камерите на Си Ен Ен , губернаторът на Френска Полинезия категорично заяви пред нашия специален пратеник в Таити, че никога не е изпращал каквато и да било дипломатическа нота нито в Чечня, нито в Русия.