Лоис Бюджолд - Проклятието на Шалион

— Забрава. Това мъгливо забвение ми звучи като истински рай. Май ще трябва да се помоля на боговете за милостта им.

„Боя се, че това е милост, която ще ти бъде отказана“. Казарил се изкашля.

— Знаете, че проклятието бе вдигнато от Изел и Бергон, и от всички други, и вече не тегне над Шалион, нали?

— Да. Изел ми каза какво се е случило, дотолкова, доколкото го разбира, но аз и сама го усетих, в мига, когато се вдигна. Моите дами ме обличаха за утринното бдение в Деня на Дъщерята. Нямаше какво да се види, нито да се чуе или да се почувства, но беше все едно мъгла се е вдигнала от ума ми. Не си бях давала сметка колко плътно ме е обвивало, като лепкава мъгла по кожата на душата ми… разбрах го едва когато се вдигна от мен. Стана ми мъчно, защото реших, че оповестява смъртта ви.

— Наистина срещнах смъртта си, но Дамата ме върна обратно в света. Е, обратно в тялото ми, по-точно. Според приятеля ми Пали, ме е пъхнала вътре с краката нагоре. — Усмивката му потрепна.

Иста погледна встрани.

— Вдигането на проклятието направи болката ми по-ясна, но и някак по-далечна. Много странно усещане.

Казарил се изкашля да си прочисти гърлото.

— Вие бяхте права, лейди Иста, за пророчеството. За трите смърти. А моят план за женитбата е бил погрешен и мисля, че толкова много държах да сгреша, защото се страхувах. Вашият начин изглеждаше прекалено труден. И все пак в крайна сметка се осъществи, въпреки усилията ми, по милостта на Дамата.

Тя кимна.

— Бих го направила сама, ако можех. Но моята саможертва явно е била неприемлива за боговете. — В гласа й се прокрадна горчивина.

— Това не е въпрос на… не това е причината — възрази Казарил. — Е, това е, но и не е. Има връзка с формата на душата, а не с това дали е достойна, или не. Трябва да се отвориш като чаша, за да приемеш изливането. А вие сте меч. Винаги сте били меч. Също като майка ви и дъщеря ви — жените в семейството ви се раждат с гръбнаци от стомана. Сега си давам сметка защо никога преди не бях виждал светци. Светът не се стоварва отгоре им като вълни върху скала, нито се отдръпва пред тях като пред носа на кораб. Напротив, те се поддават с лекота и плуват през света тихо като риби.

Тя го изгледа с вдигнати вежди, макар че дали в знак на съгласие, несъгласие или някаква учтива ирония, той така и не разбра.

— Къде ще отидете сега? — попита я Казарил. — Сега, когато сте по-добре.

Тя сви рамене.

— Майка ми става все по-крехка. Предполагам, че двете ще си сменим ролите и аз ще се грижа за нея в замъка на Валенда, така както тя се грижеше за мен досега. Ще ми се да ида някъде, където не съм била. Далеч и от Валенда, и от Кардегос. Някъде, където не ме дебнат спомени.

С това той не би могъл да спори. Помисли си за Умегат, който не толкова я превъзхождаше духовно, колкото беше натрупал достатъчно опит в загубите и тъгата, за да превърне възстановяването от тях в едно почти рутинно упражнение. На Иста й трябваха още двайсетина години, за да намери пътя си към равновесие като неговото. Помисли си, че когато е бил приблизително на нейната възраст и е прибирал обезобразения труп на любимия си, навярно и Умегат се е мятал в сърцераздирателен гняв като нея, или е проклинал боговете също толкова студено като нейните мразовити мълчания.

— Трябва да ви запозная с моя приятел Умегат. Той беше светецът, пратен да предпазва Орико. Бивш светец понастоящем, също като вас и мен. Мисля… мисля, че двамата ще намерите интересни теми за разговор.

Тя махна предпазливо с ръка, нито окуражавайки тази идея, нито отхвърляйки я категорично. Казарил реши да уреди запознанството им по-късно.

Опита се да насочи мислите й към по-приятни неща и я попита за коронацията на Изел — двете с гордата и нетърпелива провинкара бяха пристигнали в Кардегос точно навреме, за да присъстват на церемонията. Досега беше накарал четирима или дори петима души да му я опишат, но така и не се беше уморил да слуша за нея. Иста се оживи за кратко, радостта от победата на Изел смекчи лицето й и запали пламъчета в очите й. Кончината на Теидез остана недокосната, сякаш по взаимно съгласие. Не му беше времето да засягат тези скорошни рани, иначе току-виж се отворили и прокървили отново. Щеше да дойде денят, когато щяха да са достатъчно силни, за да говорят за погубеното момче.

Накрая той се поклони и се приготви да си тръгва. Иста обаче изведнъж се размърда неспокойно, наведе се напред да го докосне, за пръв път, по ръката.

— Благословете ме, Казарил, преди да си тръгнете.