Лоис Бюджолд - Проклятието на Шалион

— За това ще имаме време и по-късно. В момента съм тук по поръчка на съпругата ми, царината на Шалион. Но първо ми кажи честно, лорд Каз — обичаш ли лейди Бетриз?

Казарил примигна.

— Аз… тя… много държа на нея, царевич.

— Добре. Тоест, сигурен бях, но Изел настоя първо да те попитам. Така, сега нещо много важно — склонен ли си да се обръснеш?

— Аз… какво? — Ръката на Казарил литна към брадата му. Изобщо не беше толкова рошава като в началото, хубава си беше и гъста, реши той, а и нали я подрязваше редовно. — Има ли някаква причина да ми задаваш този въпрос? Не че има кой знае какво значение, брадите пак израстват, така де…

— Но не си дълбоко привързан към нея или нещо подобно, нали?

— Дълбоко, не. Ръката ми трепереше известно време след като се махнах от галерата, а не исках да си пускам всеки ден кръв, нямах и пари за бръснар, така че си пуснах брада. После просто свикнах с нея.

— Добре. — Бергон се върна при вратата, отвори я и викна: — Хайде, влизайте.

Един бръснар и един слуга с канче гореща вода нахлуха по командата на царевича. Бръснарят накара Казарил да седне и уви около врата му голяма кърпа. Насапунисаха го, преди да е успял и дума да обели. Слугата тикна легена под брадичката му и бръснарят го подхвана с острия си бръснач, като си тананикаше тихо. Казарил зяпаше с кръстосани очи покрай носа си, докато снопчетата насапунисани сиви и черни косми падаха в тенекиения леген. Бръснарят спря да тананика и вместо това започна да издава обезпокоителни чирикащи звуци, но накрая се усмихна доволно и с драматичен жест даде знак на слугата да отнесе легена.

— Готово, милорд! — После уви за секунди лицето му с гореща кърпа, мацна бузите му с някаква студена и щипеща тинктура, която миришеше на лавандула, и това беше финалът на артистичните му усилия. Царевичът пусна една монета в ръката на бръснаря, която го накара да се поклони дълбоко, и като мърмореше благодарности, човекът се оттегли заднишком през отворената врата.

Женско кикотене долетя откъм коридора. Нечий глас, не достатъчно тих, прошепна:

— Виждаш ли, Изел? Има си брадичка. Нали ти казах.

— Да, права беше. При това си е съвсем хубава.

Изел влезе с изправен гръб, като се опитваше да изглежда много царствена в официалната си рокля, облечена за инвеститурата, но не й се удаде да задържи за дълго сериозната си физиономия — погледна Казарил и избухна в див смях. Току зад рамото й стоеше Бетриз, облечена почти толкова хубаво като царината, с трапчинки на бузите, грейнали кафяви очи и сложна прическа с множество черни къдрици, обрамчващи лицето й като картина — подскачаха очарователно при всяко нейно движение. Ръката на Изел литна към устните й.

— Богове пет, Казарил! Сега, като те извадиха иззад онзи сив шубрак, излиза, че май не си чак толкова стар!

— Изобщо не е стар — натъртено я поправи Бетриз.

Той беше станал при влизането на царината и сега им се поклони по всички изисквания на придворния етикет. Ръката му по своя воля се вдигна да опипа необичайно голата му и студена брадичка. Никой не му беше дал огледало, в което да провери причината за това бурно веселие от страна на жените.

— Всичко е готово — тайнствено обяви Бергон.

Изел, усмихната широко, взе ръката на Бетриз. Бергон грабна Казариловата. Изел зае драматична поза и обяви с глас, по-подходящ за тронната зала:

— Моята най-обичана и най-вярна придворна дама, лейди Бетриз ди Ферей, ме помоли за една услуга, която аз удовлетворявам от все сърце. И понеже баща ви не е жив, лорд Казарил, двамата с Бергон ще заемем мястото му като ваши сюзерени. Тя ме помоли за ръката ви. И понеже Ние сме изключително доволни, задето Нашите двама най-обичани слуги се обичат също и един друг, с Нашата благословия аз сега обявявам годежа ви.

Бергон обърна нагоре ръката си, в която държеше ръката на Казарил, и ръката на Бетриз се спусна отгоре й. Ръката на Изел остана най-отгоре. Царевичът и царината притиснаха ръцете им една към друга и отстъпиха назад. И двамата се бяха ухилили до уши.

— Но, но, но… — заекна Казарил. — Но това изобщо не е редно. Изел… Бергон… да жертвате тази девойка като награда за сивите ми коси е отвратително! — Не пусна ръката на Бетриз обаче.

— Току-що се отървахме от сивите ти косми — посочи Изел. После го изгледа преценяващо. — Подобрението е огромно, трябва да отбележа.

— Аз пък трябва да отбележа, че тя не ми изглежда много отвратена — каза Бергон.

Трапчинките на Бетриз бяха толкова дълбоки, колкото Казарил не ги беше виждал досега, а веселите й очи просвятваха към него иззад скромно пърхащите й мигли.