Лоис Бюджолд - Проклятието на Шалион

— Аз… мисля, че разбирам.

— И аз мисля, че разбирате. Винаги сте имали много проницателни очи, кастиларю. — След миг добави: — И дискретен език.

— Това е задължително условие за службата ми, царина.

— Добре служихте на дома Шалион. Може би по-добре, отколкото заслужава.

— Но не и наполовина толкова добре, колкото имаше нужда.

Тя въздъхна в знак на съгласие.

Казарил я попита учтиво за плановете й. Наистина се връщала в родната си провинция — щяла да се настани в едно селско имение и да го управлява сама. Изглеждаше направо нетърпелива да се махне от Кардегос и да го остави на наследниците. Казарил стана и й пожела приятно пътуване, съвсем искрено и от цялото си сърце. Целуна й ръцете. Тя също целуна неговите и докосна за миг челото му с върховете на пръстите си, когато той се наведе към нея.

Казарил проследи с поглед кервана от каруци, който се отдалечаваше шумно, и примижа съчувствено, когато каруцата с царината се друсна силно, заорала в засъхналите коловози. Пътищата на Шалион определено се нуждаеха от подобрение, реши той, а повечето от тях познаваше лично. На Архипелага беше виждал широки пътища, които оставаха гладки през цялата година — може би Изел и Бергон трябваше да наемат рокнарийски майстори. По-добри пътища и по-малко разбойници по тях щяха да се отразят много добре на Шалион. На Шалион-Ибра, поправи се той и се усмихна, докато Фойкс му помагаше да се качи на коня.

Докато Казарил разговаряше с царина Сара край пътя, Пали беше пратил Ферда да препусне напред. В резултат на това, когато най-после се озоваха в двора на замъка, кастеланът на Зангре и цял куп слуги чакаха да ги посрещнат. Кастеланът се поклони на Казарил, докато конярите му помагаха да се смъкне от гърба на коня. Казарил се разкърши предпазливо и попита с нетърпение:

— Царина Изел и царевич Бергон в замъка ли са?

— Не, милорд. Преди малко отидоха в храма за церемонията по инвеститурата на лорд ди Ярин и царевич Бергон.

Новата царина, както се и очакваше, беше избрала ди Ярин за новия свещен генерал на ордена на Дъщерята. Назначаването на Бергон за свещен генерал на ордена на Сина беше, по мнение на Казарил, блестящ ход, който да върне на царската двойка прекия контрол върху това важно военно звено и едновременно с това да сложи край на боричканията между лордовете на Шалион за този тлъст кокал. Идеята беше на Изел, която я бе споделила с тях, преди двамата с Бергон да тръгнат от Тарион. Казарил беше посочил, че макар честта да я задължава да възнагради лоялността на ди Ярин с поста, който той така пламенно желае, ди Ярин не е млад човек — след време орденът на Дъщерята също трябваше да премине в царските ръце.

— А! — извика Пали. — Днес е, така ли? Значи церемонията още не е приключила?

— Така мисля, марш.

— Ако побързам, може и да видя част от нея. Казарил, имаш ли нещо против да те оставя на грижите на този господин? Милорд кастелан, погрижете се да си почине. Не е и наполовина толкова възстановен от раните си, колкото ще се опита да ви убеди.

Пали обърна коня си и радостно отдаде чест на Казарил.

— Като свърши, ще се върна да ти разкажа всичко. — Последван от малката си компания, той пришори коня си през портите.

Коняри и слуги прибираха конете и багажа. Казарил отказа, с възмущение, както се надяваше, предложението на кастелана да се облегне на ръката му, поне преди да се стигнали до стълбите. Когато пое към централната сграда, кастеланът му извика да спре.

— По заповед на царината ви приготвихме стая в кулата на Иас — обясни той, — така че да сте близо до нея и царевича.

— О! — Това звучеше добре. Казарил последва кастелана до третия етаж, където бяха настанени царевич Бергон и ибрийските му придворни, макар че Бергон явно си беше избрал за официална спалня друга стая, а не онази, в която беше издъхнал Орико. Не че царевичът спял там, подразбра Казарил от приказките на кастелана. Изел тъкмо се била пренесла в апартамента на старата царина, на горния етаж. Кастеланът го въведе в определената за него стая, близо до тази на Бергон. Някой беше преместил сандъка му и малкото му вещи от старата му стая, а изцяло нов комплект официални дрехи вече го чакаше за банкета довечера. Казарил остави слугите да му донесат вода за миене, но после ги отпрати и легна да си почине.

Почивката му трая десетина минути. Стана и се качи на горния етаж да огледа новия си кабинет. Една прислужница го позна и приклекна, когато мина покрай нея. Казарил надникна в стаята, отредена преди за секретаря на Сара. Както очакваше, сега тя беше пълна с неговите записки, книги и тефтери, в които беше осчетоводявал приходите и разходите на старото Изелино домакинство, като бяха добавени и много нови. Най-неочаквано обаче един спретнат тъмнокос мъж на трийсетина години седеше преспокойно зад широкото му писалище. Носеше сивата роба и червения ширит на рамото, които го отличаваха като свещен от ордена на Бащата, и пишеше някакви цифри в една от счетоводните книги на Казарил. Отворена кореспонденция лежеше подредена във ветрило до лявата му ръка, а до дясната се издигаше купчина готови писма.