Лоис Бюджолд - Проклятието на Шалион

— Моля да ме извините, господа, но ако един от вас е кастилар ди Казарил, милейди вдовстващата царина Сара желае… моли — поправи се той — да се явите при нея.

Настоящият провинкар на Лабран, спомни си Казарил, беше племенник на царина Сара. Разбра, че е станал свидетел на преместването — или оттеглянето й — в семейното имение там. Върна поздрава на сержанта.

— Изцяло съм на услугите на царината.

Фойкс му помогна да слезе от коня. Откъм задната страна на каруцата беше спусната сгъваема стълбичка, по която дамите и камериерките им слязоха да се разтъпчат из незасятата още нива наблизо и да се порадват на дивите цветя. Сара остана да седи под сянката на брезентеното покривало.

— Ако обичате, кастиларю — тихичко извика тя. — Радвам се, че шансът даде да се срещнем така. Можете ли да ми отделите няколко минути?

— За мен е чест, милейди. — Той наведе глава и се качи в каруцата, където се настани на тапицираната пейка срещу царината. Товарните мулета се заредиха с бавна стъпка покрай тях. Мирен, далечен шепот обвиваше сцената, смесица от птичи песни, тихи гласове, подрънкване на юзди и потропването на конете, които бяха пуснати да пасат край пътя, от време на време се прибавяше и звънливият смях на камериерките.

Роклята на Сара беше със семпла кройка, в лавандулово и черно, също като плаща й — явно беше в траур заради бедния обречен Орико.

— Моля да приемете извиненията ми — рече Казарил като кимна към дрехите й, — задето не присъствах на погребението на царина. Състоянието ми не позволяваше да пътувам.

Тя махна в знак, че това няма значение.

— Ако съдя по онова, което Изел, Бергон и лейди Бетриз ми разказаха, цяло чудо е, че сте оцелели.

— Да, ами… точно така.

Тя го изгледа със странно съпричастие.

— Значи Орико е бил поет нормално? — попита Казарил.

— Да, от Копелето. Отхвърлен от боговете в смъртта, както беше и приживе. Уви, това даде повод за неприятни спекулации около произхода му.

— Няма нищо нередно, милейди. Той определено е бил дете на Иас. Мисля, че след управлението на Фонса родът е бил под покровителството на Копелето. И този път богът е избирал пръв, не последен.

Тя сви тънките се рамене.

— Тъжно ще да е било това покровителство. Един ден преди да умре, Орико ми каза, че му се искало да се е родил в семейството на дървосекач, а не на царина на Шалион. От всички епитафии за смъртта му тази ми се струва най-подходяща. — В гласа й се промъкна горчивина: — Казват, че Марту ди Жиронал бил поет от Бащата.

— И аз така чух. Пратиха тялото му на дъщеря му в Тистан, която да се погрижи за погребението. Е, и той изигра своята роля във всичко това и в крайна сметка не спечели нищо. — След миг добави: — Лично мога да ви гарантирам, че брат му Дондо беше отнесен в ада на Копелето.

Тънка, мрачна усмивка разтегли устните й.

— Може пък там да се научи на по-добри маниери.

Май нямаше какво да се добави към това, както ставаше обикновено с епитафиите.

Казарил се спомни за нещо странно и се прокашля плахо.

— Денят преди Орико да умре, казвате. И кой ден по-точно беше това, милейди?

Тя го стрелна с поглед и тъмните й вежди се вдигнаха. След миг каза:

— Как кой, денят след сватбата на Изел, разбира се.

— А не денят преди нея? В такъв случай Марту ди Жиронал, изглежда, е бил странно дезинформиран. Да не говорим, че някои от действията му определено бяха преждевременни. А и… трябва човек да има наистина много лош късмет да умре само ден преди спасението си.

— Аз, лечителят на Орико и архисвещен Менденал бяхме при него и всички можем да се закълнем, че Орико още беше жив онзи следобед и вечерта, дори говори с нас, и издъхна чак рано на другата сутрин. — Тя го погледна право в очите, устните й бяха все така мрачно стиснати. — Така че сватбата на Изел за царевич Бергон е сто процента валидна.

И така беше отстранено едно законово основание, което недоволните лордове можеха да използват като претекст за бунт. Казарил се помъчи да си я представи — тайното й еднодневно бдение край студения, подпухнал труп на съпруга й. Какви ли мисли се бяха въртели из главата й, до какви ли решения беше стигнала, докато часовете са се нижели бавно в заключената стая? Смелостта й заслужаваше преклонение, защото Сара беше превърнала скръбта си в един полезен подарък за Изел и Бергон, за дома Шалион, с който й бе предстояло да се раздели. Внезапно си я представи като добра домакиня, която премита за последно старите, познати стаи на дома си и оставя ваза с цветя до огнището, за да посрещнат новите собственици.