Лоис Бюджолд - Проклятието на Шалион

— Пак ще опитам — въздъхна Казарил. — Може пък някой ден да успея. Трябва да напиша и няколко оди за материята. За птиците. Камъните. Това би се харесало на Дамата, струва ми се.

Пали примигна.

— За да я примамиш по-близо?

— Може би.

— Опасно нещо е това поезията. За мен май ще е по-добре да се придържам към действието.

Казарил му се ухили.

— Внимавайте, милорд посветен. Действието може да бъде молитва.

Шепот и приглушено кискане долетяха откъм дъното на галерията. Казарил вдигна очи и видя няколко слугини и момчета, които клечаха зад резбования парапет и надничаха към тях. Пали проследи погледа му. Една от девойките надигна смело глава и им помаха. Казарил й махна приветливо в отговор. Кискането се усили до кресчендо и жените се скриха на бегом зад ъгъла. Пали се почеса по ухото и изгледа въпросително Казарил, който побърза да му обясни:

— Още от сутринта разни хора се промъкват тук да зърнат мястото, където бедният ди Жиронал беше поразен от Дамата. Ако не внимава, лорд ди Баошия може да се прости с хубавия си нов двор, който е на път да се превърне в светилище.

Пали се изкашля, после каза:

— Всъщност, Каз, те се промъкват, за да зърнат теб. Двама от слугите на ди Баошия взимат входна такса, за да вкарват любопитните в двореца. Колебаех се дали да не сложа край на доходоносното им начинание, но ако те притесняват, веднага ще се заема… — Той се размърда, сякаш за да стане.

— О, не, не ги закачай. Създадох много допълнителна работа на слугите от двореца. Нека и те извлекат някаква полза от присъствието ми.

Пали изсумтя, но после сви безпомощно рамене.

— Не си вдигнал температура, нали?

— Отначало не бях сигурен, но изглежда, въобще не съм вдигал. Лечителят ми позволи да хапна, макар и не достатъчно. Струва ми се, че оздравявам.

— Това само по себе си е чудо.

— Да. Не съм съвсем сигурен дали Дамата ми направи подарък, като ме върна по този начин в света, или е случайна изгода от нуждата й да разполага с някой от тази страна на света, който да държи портата отворена. Ордол е бил прав за това, че боговете са пестеливи. Е, аз съм доволен, каквато и да е била причината. Някой ден със сигурност ще се срещнем отново. — Облегна се назад и вдигна поглед към небето, ширнало се със синьото на Дамата. Устните му се извиха нагоре, по собствена воля.

— Ти беше най-сериозният човек, когото познавам, а сега само се хилиш. Каз, сигурен ли си, че като ти е връщала душата, Богинята не е объркала нещо?

Казарил се засмя с глас.

— Може и да е! Нали знаеш как е, когато си на път. Прибираш всичките си неща в дисагите, а в края на пътуването те сякаш са се удвоили по обем и стърчат в най-невероятни посоки, макар да можеш да се закълнеш, че не си прибавял нищо… — Потупа се по бедрото. — Може пък просто да не съм опакован в този очукан стар куфар толкова спретнато като преди.

Пали поклати в почуда глава.

— И изведнъж си прописал поезия? Ха!

След още десет дни възстановяване Казарил не се беше отегчил и на йота от наложената му почивка, само дето покоят му беше някак празен, заради отсъствието на близките му хора. Накрая копнежът му по тях надви отвращението му от перспективата отново да се качи на конски гръб и той натовари Пали със задачата да организира пътуването им. Възраженията на Пали за това прибързано решение бяха формални и оборени с лекота, понеже и той самият, не по-малко от Казарил, изгаряше от любопитство да види как се развиват събитията в Кардегос.

Казарил и ескортът му, включващ верните му и винаги готови Ферда и Фойкс, се придвижваха по пътя на леки преходи и хубавото време и пътуването им нямаше нищо общо с отчаяната зимна езда отпреди близо месец. Всяка вечер Казарил едва се смъкваше от коня си и се кълнеше, че на следващия ден ще се движат по-бавно, и всяка сутрин откриваше, че през нощта нетърпението му да продължи незнайно как се е увеличило. Най-накрая Зангре се възправи пред тях в далечината. На фона на пухкави бели облаци, синьо небе и зелени поля, градът приличаше на красива брошка, закачена за пейзажа.

На няколко мили преди Кардегос срещнаха друга група пътници. Мъже в ливреите на провинкара на Лабран ескортираха три каруци и проточили се в дълга опашка мулета и слуги. Две от каруците бяха натоварени с багаж. Брезентеното покривало на третата каруца беше навито от двете страни, за да открива пролетната гледка, и пазеше сянка на няколко дами.

Каруцата с дамите отби встрани от пътя и една прислужница се наведе навън и извика към мъжете, които яздеха напред. Лабранският сержант сведе глава към нея, после пришпори коня си към Пали и Казарил и отдаде чест.