Лоис Бюджолд - Проклятието на Шалион

Откъм вратата на стаята се чу тихо почукване. Дарис се появи от другата стая и пусна една облечена в бяло млада посветена, която държеше книга.

— А! — Лицето на Умегат просветна. — Това е жената, която ми чете. Поклонете се на лорд канцлера, посветена. — После добави като обяснение: — Пратиха ми една непокорна посветена, която да ми чете по един час всеки ден като леко наказание за неспазване правилата на палатата. Реши ли вече кое правило ще нарушиш утре, момиче?

Посветената се ухили срамежливо.

— Още мисля по въпроса, просветен Умегат.

— Е, ако се изчерпиш откъм идеи, аз ще разровя спомените от младостта си и ще видя дали няма да си спомня някоя и друга лудория.

Посветената протегна книгата напред, така че Казарил да види заглавната й страница.

— Мислех, че ме пращат да чета скучна теология на свещения, но той пожела да му чета от тази книга с приказки.

Казарил погледна заинтригувано книгата — беше внесена от Ибра, ако се съдеше по емблемата на печатаря.

— Много интересен сюжет — каза Умегат. — Авторът разказва за група пътници, тръгнали на поклонение към едно светилище, и всеки от тях разказва своята история. Много, ъъъ поучително.

— Всъщност, милорд — прошепна посветената, — някои от разказите са направо неприлични.

— Явно ще трябва да избърша от прахта проповедта на Ордол за уроците на плътта. Обещах на посветената да ходатайствам за нея пред Копелето за всеки път, когато се изчерви. Боя се, че тя ми повярва. — Умегат се усмихна.

— Аз, ъъъ… много ще се радвам, ако ми заемете книгата, когато свършите с нея — с надежда в гласа рече Казарил.

— Ще се погрижа да ви я изпратят, милорд.

Казарил си взе довиждане. Пресече петоъгълния храмов площад и пое нагоре по стръмните улици, но свърна още преди Зангре да се възправи пред погледа му и тръгна към градската къща на провинкар ди Баошия. Четвъртитата каменна сграда приличаше на Жироналовата резиденция, макар да беше значително по-малка, без прозорци на долния етаж, а прозорците на горния бяха защитени с решетки от ковано желязо. Бяха я отворили отново не само за господаря и съпругата му, а също за старата провинкара и лейди Иста, които бяха пристигнали от Валенда. Беше препълнена до дупка и от предишната й мрачна, празна тишина не беше останал и помен. Казарил съобщи на учтивия портиер името си и по каква работа е дошъл и беше въведен в къщата без никакви въпроси и забавяния.

Портиерът го заведе в една слънчева стая с висок таван в дъното на сградата. Там той завари вдовстващата царина Иста, която седеше на балкон с метален парапет с изглед към малката билкова градина и конюшните. Иста отпрати жената, която й правеше компания, и покани Казарил да седне на освободения стол, съвсем близо до нея. Посребрялата й коса беше сплетена на плитка, завита около главата й в красив кок. Както лицето й, така и роклята й изглеждаха някак по-свежи и по-ясно очертани, отколкото Казарил помнеше да ги е виждал.

— Приятно местенце — отбеляза той, докато се настаняваше на стола.

— Да, и на мен ми харесва. Това беше моята стая като малка, когато татко ни водеше със себе си в столицата, а това не се случваше често. Най-хубавото е, че оттук не се вижда Зангре. — Тя плъзна поглед по квадратната градинка долу, бродирана в зелено, защитена и някак излъчваща идеята за дом.

— Снощи дойдохте на банкета там. — Беше успял да размени с нея само няколко учтиви думи: Иста го поздрави за новия пост и за годежа му и си тръгна рано. — Изглеждахте много добре, между другото. Изел искрено се зарадва, че дойдохте.

Тя сведе глава.

— Ям там заради нея. За нищо на света не бих останала да спя там.

— Предполагам, че призраците още обикалят замъка. Вече не ги виждам, слава на боговете.

— И аз, нито с обикновено, нито с второ зрение, но ги усещам като хлад в стените. А може би просто споменът за тях ме смразява. — Тя потри ръцете си над лактите, сякаш да ги стопли. — Мразя Зангре.

— Сега разбирам бедните призраци много по-добре, отколкото първия път, когато ме изплашиха почти до смърт — плахо отбеляза Казарил. — Отначало мислех, че изгнанието и ерозията им е знак, че са отхвърлени от боговете, нещо като проклятие, но сега знам, че е милост. Когато боговете поемат душите на хората, те запазват спомена за себе си… за целия си живот, като една плътна съвкупност, а не като последователност от случки, също като при боговете, с кажи-речи същата ужасна яснота, с която материята помни себе си. За някои… за някои този рай би бил по-мъчителен и от ада, така че боговете се смиляват и ги обричат на забрава.