Лоис Бюджолд - Проклятието на Шалион

— Влезе отпред и излезе отзад — призна Казарил. — Обаче изряза от вътрешностите ми Дондо и демона, така че болката си заслужаваше. А Дамата ме спаси от смъртоносната треска, която се появява след такива рани.

Умегат погледна към вратата, през която беше изчезнал Дарис.

— Значи си се отървал леко.

— По чудо, да.

Умегат се наведе през масата и го погледна отблизо в очите.

— Хм. Хм. Движил си се във високопоставена компания, виждам.

— Върна ли се второто ти зрение? — стреснато попита Казарил.

— Не. Просто около теб витае нещо, което човек се научава да разпознава.

Наистина. И при Умегат го имаше същото. Изглежда, че ако човек е докоснат от някой бог и това не е успяло да наруши фатално равновесието му, впоследствие това му придаваше някаква непоклатима, тайнствена тежест, която не изветряваше с годините.

— И ти си видял своя бог — рече Казарил и това не беше въпрос.

— Един-два пъти — призна Умегат.

— Колко време отнема възстановяването?

— Още не знам. — Умегат потри замислено устни; гледаше изучаващо Казарил. — Кажи ми… ако можеш… какво видя?

Не беше само професионалното любопитство на учен теолог — Казарил зърна проблясъка на неизразим копнеж по божественото присъствие в сивите очи на рокнариеца. „И аз ли изглеждам като него, когато говоря за Нея? Нищо чудно, че хората ме зяпат така“.

Казарил подхвана разказа си, като започна с внезапното си заминаване от Кардегос по поръка на царевната. Чаят пристигна, беше изпит и чашите бяха напълнени повторно, преди да стигне до края на историята. Дарис се мотаеше при вратата и слушаше. Казарил реши, че не се налага да пита за дискретността на бившия коняр. Когато се опита да опише как богинята го е поела в себе си, езикът му се заплете. Умегат се вкопчи за накъсаните му думи, полуотворил устни от нетърпение.

— Поезията… поезията би могла да го опише — рече Казарил. — Трябват ми думи, които значат повече, отколкото значат, думи не само с височина и широчина, но с дълбочина и тежест и… и с други измерения, които не мога да назова дори.

— Хм. Аз се опитах да върна усещането чрез музика, за известно време след първото ми… първата ми среща. Уви, нямах необходимия талант.

Казарил кимна. После попита плахо:

— Има ли нещо, от което ти… ти и Дарис… да имате нужда, за което да помогна? Вчера Изел ме направи канцлер на Шалион, така че бих могъл да помогна… ами, с много.

Веждите на Умегат хвръкнаха нагоре и той удостои Казарил с малък поклон.

— Младата царина е постъпила мъдро.

Казарил изкриви лице.

— Само дето не ми дава мира мисълта в чии обувки съм си напъхал краката.

Усмивката на Умегат потрепна.

— Разбирам. Колкото до нас, храмът се грижи сравнително добре за бившите си светци и ни снабдява с всичко необходимо. Харесвам тези стаи, този град, пролетния въздух, компанията. Надявам се моят бог да ми възложи още интересни задачи, преди да приключи с мен. Макар че бих предпочел да не са свързани с животни. Нито с царски особи.

Казарил кимна съпричастно.

— Предполагам, че си познавал бедния Орико по-добре от всички, освен може би Сара.

— Виждах го почти всеки ден в продължение на шест години. Говореше с мен съвсем откровено, особено към края. Надявам се да съм му бил някаква утеха.

Казарил се поколеба.

— Не знам колко струва мнението ми, но стигнах до извода, че той беше нещо като герой.

Умегат кимна отсечено.

— До същото заключение стигнах и аз. По някакъв особен начин той наистина беше герой. А и жертвен агнец, това поне е сигурно. — Въздъхна. — Грях е да позволиш тъгата по нещо отминало да отрови радостта от благословията, която ни е останала.

Човекът с отрязания език стана от тихото си местенце да прибере чаения сервиз.

— Благодаря ти, Дарис — каза Умегат и потупа ръката, която го докосна за миг по рамото. Дарис събра чашите и чинийките и излезе.

Казарил се загледа любопитно след него.

— Отдавна ли го познаваш?

— От двайсетина години.

— Значи не ти е бил просто помощник в менажерията… — Казарил сниши глас. — Когато се срещнахте, той беше ли вече преминал мъките?

— Не. Не още.

— О!

Умегат се усмихна.

— Не увесвай толкова нос, лорд Казарил. Ставаме все по-добре. Онова беше вчера. Това е днес. Ще го помоля за разрешение някой път да ти разкажа историята му.

— Доверието му ще бъде чест за мен.

— Всичко е наред, а ако не е, поне всеки ден ни приближава все по-близо до нашия бог.

— Това и аз го забелязах. Имах известен проблем с представата си за времето през първите няколко дни след… след като видях Дамата. Времето, и деленията му, се бяха променили до неузнаваемост.