Стивън Кинг - Мизъри

О, по дяволите! Цялата тази история е безсмислена. Ани бе отрязала крака му и оттогава дните му бяха изпълнени с болка и със скука, от които се спасяваше чрез работата си върху глупавата и мелодра-матична книга.

„Грешиш, Пол — това е сюжетът ти, нишката, която минава пред цялото ти произведение и го прави толкова реално. Не я ли виждаш?“

Точно така — Мизъри бе нишката в основата на романа, който му се струваше толкова глупав.

Като съществително нарицателно думата бе синоним на болка, продължителна и безсмислена; като съществително собствено означаваше главната героиня и сюжета на романа, който скоро щеше да бъде завършен. Последните четири-пет месеца от живота му денонощно бяха изпълнени с болка и с истинската Мизъри.

„Не, Пол, не опростявай нещата. Дължиш живота си на нея, защото тя ти подсказа да изиграеш ролята на Шехерезада.“

Пол напразно се опита да се отърси от натрапчивата мисъл и прокле упоритата си памет. „Скапаните писатели просто искат да се забавляват“ — прошепна той. Внезапно му хрумна нещо съвършено ново: „Пропусна да отбележиш, че сам се увлече от приказката си.“

Пол примигна, наведе глава и се загледа навън — никога не бе предполагал, че ще доживее до лятото. Сянката на Ани се появи, сетне отново изчезна.

Нима е вярно, че е разказвал приказката на самия себе си? В такъв случай идиотщината беше пълна — бе оцелял, защото искаше да довърши тъпия роман, който Ани го бе принудила да напише. Трябваше да умре, но не можеше, преди да разбере как ще свърши всичко.

„Напълно си откачил!“

„Сигурен ли си?“

Вече не беше сигурен в нищо.

С едно изключение: животът му зависеше от Мизъри.

„Облакът — помисли си той. — Започни с облака.“

Този път облакът беше по-тъмен и по-непроницаем. Сега Пол не витаеше, а се плъзгаше надолу. Понякога разумът му се връщаше, понякога беше обгърнат от болка, понякога смътно чуваше гласа на Ани, който звучеше както по времето, когато ръкописът в скарата заплашваше да предизвика пожар.

— Трябва да изпиеш това, Пол.

Не се плъзгаше, а чезнеше. Спомни си за телефонното обаждане в три през нощта, когато учеше в колежа: полузаспалият му съученик чукаше на вратата и викаше, че го търси майка му. Тя каза: „Прибери се, колкото е възможно по-бързо, Поли. Баща ти получи инсулт и вече чезне.“ Пол беше послушал съвета и и въпреки че бе пришпорвал безмилостно стария си Форд, не успя да завари баща си жив.

Навярно самият той е бил на прага на смъртта в нощта след ампутацията, съдейки по липсата на болка и по прикритата паника в гласа на Ани.

Беше прекарал цялата следваща седмица в състояние подобно на кома, дишането му почти бе спряло благодарение на страничните ефекти на препарата, с който го тъпчеше Ани, отново бе на системи. Свести се, защото му се стори, че дочува ударите на барабани и жуженето на пчели.

Барабаните на бурките.

Пчелите на бурките.

Сякаш в действителност виждаше страната и племето, които не съществуваха извън въображението му.

Сънуваше богинята, черното й лице се извисяваще над зеленината на джунглата, беше замислено и набраздено от времето. Над всичко това му се натрапваше друг образ, който ставаше все по-ясен (сякаш бяха поставили гигантски диапозитив пред облака, в който лежеше). Виждаше полянката, сред която стърчеше стар евкалипт. На най-долния му клон бяха закачени старомодни стоманени белезници, гъмжащи от пчели. Белезниците бяха празни, защото Мизъри беше… избягала. Нали така продължаваше романът?

Пол не беше сигурен. Може би празните белезници не означаваха, че Мизъри е избягала. Може би е била отведена при идола, при Пчелата царица на бурките.

„За кого разказваш всичко това, Пол? За Ани ли?“

Не, разбира се. Не се взираше през процепа в хартията, за да види Ани или за да й угоди, а за да избяга от нея.

Отново усещаше болка, но този път бе придружена от сърбеж. Облакът започна да се разкъсва, погледът му се проясни и той отново видя спалнята, което не му достави удоволствие, и Ани, което бе още по-неприятно. Но независимо от всичко беше решил да живее. Подтикваше го онази част от разума му, която подобно на Ани, беше пристрастена към сериалите. Беше решил да живее, за да разбере какъв ще бъде краят.

Навярно Мизъри бе успяла да избяга с помошта на Ян и на Джофри? Или беше попаднала в ръцете на богинята? Колкото и да е странно, трябваше да отговори на тъпите си въпроси.

Отначало Ани не му разрешаваше да работи. Страхът в очите й му подсказваше, че е бил и все още е косъм от смъртта. Тя полагаше огромни грижи за него и сменяше превръзките върху ампутирания му крак на всеки осем часа (беше му съобщила с вид на неоправдан човек, че отначало ги е сменяла на всеки четири). Миеше тялото му с гъба и го разтриваше със спирт, като че да изкупи онова, което бе сторила. Твърдеше, че работата ще влоши състоянието му: „Послушай ме, Пол, не настоявам напразно. Ти поне знаеш какво ще се случи, а аз умирам от любопитство.“