Стивън Кинг - Мизъри

Пол поклати отрицателно глава. Погледът й стана още по-заплашителен, но тя произнесе кротко:

— Знаеш, че ще ме разгневиш, нали?

— Да.

— Мога да те принудя — но Ани сякаш усещаше, че заканите й са напразни — можеше да го принуди да й каже някои подробности, но не да разкаже съдържанието на книгата.

— Ани, спомняш ли си какво казва детето, когато майката го намира да си играе с миещата течност под умивалника?: „Мамичко, колко си лоша!“ И ти се оплакваш като него: „Пол, колко си лош!“

— Не отговарям за постъпките си, ако продължаваш да ме нервираш — каза тя, но Пол усети, че кризата й е почти преминала. Колкото и да е странно, Ани държеше на дисциплината и на доброто поведение.

— Е, ще рискувам — продължи Пол, — защото приличам на тази майка — не ти отказвам от злоба или напук, отказвам ти, защото искам да харесаш книгата — ако ти я разкажа, вече няма да ти е интересна. „Освен това, какво ще се случи с мене?“ — помисли си той.

— Поне ми кажи дали онзи негър Езекия наистина знае къде се намира бащата на Мизъри. Кажи ми само това.

— Искаш ли да прочетеш целия роман, или ще ме накараш да попълвам въпросник?

— Я не ми се подигравай!

— Тогава престани да се преструваш, че не разбираш какво искам да ти кажа — изкрещя в отговор Пол.

Ани изненадано подскочи и се отдръпна, лицето й постепенно се проясни, въпреки че в очите й проблясваше лукаво пламъче.

— Искаш да заколиш гъската, която снася златни яйца. Но когато селянинът от приказката го направил, в ръцете му останали само мъртвата гъска безполезните й вътрешности.

— Добре, Пол. Сигурно си прав. Ще изядеш ли сладоледа си?

— Не мога повече — отвърна той.

— Разбирам, че те разтревожих. Извинявай. Предполагам, че си прав — не трябваше да те моля — каза напълно спокойно Ани.

Пол очакваше нов изблик на ярост или на дълбока депресия, но този път се бе излъгал. Върнали се бяха към ежедневието си: Пол пишеше, а в края на деня тя прочиташе всичко. Беше изминало доста време между скандала и деня, когато тя му отряза пръста, но едва сега Пол свърза двата случая.

„Оплаках се от машината“ — помисли си той, погледна я и се вслуша в бръмченето на косачката. Стори му се, че го чува някъде отдалеч, защото задряма — напоследък често заспиваше, също като дъртак в старчески дом. — „Оплаках се само веднъж, но и това беше достатъчно. Всичко се случи… кога?… седмица, след като ми поднесе сладоледа. Дори не поисках да ми купи нова машина — просто казах, че шумът й ме подлудява и веднага след това — хопа-ла — левият палец на Пол изчезна. Само че пишещата машина беше само поводът. Всъщност Ани отряза пръста ми, защото отказах да й се подчиня и тя беше принудена да приеме отказа ми. Постъпката й беше продиктувана от ярост… защото бе осъзнала, че не държи всички карти, че дори пасивно имам някакво надмощие над нея. Все пак се оказах доста сносна Шехерезада.“

Случилото се беше лудост, беше смешно, но много реално. Мнозина навярно биха се изсмели, но те не проумяваха огромното влияние на изкуството дори в изродения му вид, който представляваха популярните романи. Милиони домакини планираха работата си така, че да не пропуснат сладникавите сериали по телевизията, или ги записваха на видеомагнетофон, за да ги гледат вечерта. Когато Конан Дойл сложил край на живота на Шерлок Холмс, жителите цяла викторианска Англия единодушно поискали той да бъде възкресен. Точно както Ани — тя не скърбеше, а бе дълбоко обидена. Дойл бил порицан от собствената си майка, когато й съобщил, че възнамерява да убие Холмс и побързала да му пише: „Да убиеш симпатичния мистър Холмс? Глупости! Само да си посмял!“

Пол си спомни за приятеля си Гари Рудман, който работеше в градската библиотека в Боулдър. Веднъж, когато се отби в квартирата му, Пол видя, че щорите са спуснати и на вратата е поставен черен креп. Загрижен за приятеля си, той заблъска по вратата. Отвътре дочу гласа на Гари: „Върви си. Днес съм опечален. Умря мой близък.“ На въпроса на Пол, кой е покойникът, приятелят му уморено отвърна: „Ван дер Валк“ и се отдалечи от вратата. Пол потропа отново, но Гари не се върна. Оказа се, че Ван дер Валк е детектив, измислен и след това убит от писателя Никълъс Фрийлинг.

Пол беше убеден, че приятелят му се преструва и скръбта му е фалшива поза. Възгледите му се промениха едва след като прочете книгата „Светът според Гарп“. Случи се така, че малко преди да си легне, попадна на сцената, където малкият син на Гарп се пробожда върху лоста за скоростите и умира. Дълги часове след това Пол не можа да заспи — кошмарната сцена беше пред очите му. Докато се премяташе неспокойно в леглото, му хрумна абсурдната мисъл, че скърби за измислен герой. Питаше се дали навремето не се е присмивал напразно на Гари Рудман.