Стивън Кинг - Мизъри

Спомни си още нещо от времето, когато беше дванайсетгодишен: през един горещ летен ден дочете последните страници на „Повелителят на мухите“ от Уилиам Голдинг, тръгна към хладилника за студена лимонада, но внезапно се втурна в банята и повърна.

Хрумнаха му други случаи за подобна мания: всеки месец хората обсаждали балтиморското пристанище в очакване на парахода, който носел продължението на „Малката Дорити“ или на „Оливър Туист“ (кои от тях дори се удавили, но останалите ни най-малко не се обезкуражили); старица на сто и пет години заявила, че ще остане жива, докато мистър Голсуърги завърши „Сага за Форсайтови“. Умряла само час, след като й прочели последните страници; млад алпинист, който лежал в болницата поради тежко премръзване, излязъл от кома, след като приятелите денонощно му чели „Господарят на пръстените“… и още стотици подобни случаи.

Пол си помисли, че навярно всеки автор на бестселъри е бивал увличан от въображаемия свят, който е създал, отличен пример за „комплекса Шехерезада“. После се унесе, шумът от косачката заглъхна. Спомни си, че бе получил две писма, авторките на които предлагаха създаването на специален парк на Мизъри нещо подобно на Дисниленд. Към едно от писмата беше приложен чертеж. Но палмата на първенството (поне до появата на Ани Уилкс) държеше мисис Роман Д. Сандпайпър от Инк Бийч, Флорида.

Мисис Роман Д. Сандпайпър, чието малко име беше Вирджиния, беше превърнала една от стаите си в „Гостната на Мизъри“. В писмото си тя прилагаше цветни снимки на „Чекръка на Мизъри“ и „Писалището на Мизъри“, комплект с недовършено писмо на любимата си героиня. Мисис Сандпайпър пишеше, че мебелите са оригинални и Пол предполагаше, че не лъже — в такъв случай са й стрували стотици хиляди долари. Мисис Роман Д. Сандпайпър го уверяваше, че не използва героинята му, за да изкарва пари, нито пък — Боже опази! — възнамерява да го направи. Молеше го за едно — да прегледа снимките и да й нанесе грешките, които бе сигурна, че е допуснала и да изкаже мнението си за нейната „гостна“. Докато гледаше снимките, Пол изпита странното усещане, че взира във фотографии на собственото си въображение. Разбра, че отсега нататък снимките на мисис Роман Д. Сандпайпър непрекъснато ще се набиват в знанието му и ще пречат на въображението му със своята конкретност. Да й каже къде греши — що за глупост. Занапред той щеше да си задава същия въпрос Беше отговорил на писмото й, като я поздравяваше и се възхищаваше от делото й, но в кратката му бележка нямаше и следа от подозренията, които се въртяха в главата му: питаше се дали мисис Роман Д. Сандпайпър е с всичкия си. После получи второ писмо, придружено от куп снимки, общо четирийсет на брой. Писмото представляваше изчерпателен (и досаден) справочник за местата, където мисис Роман Д. Сандпайпър бе открила ценните предмети, колко бе платила за тях и за реставрирането им. Непознатата пишеше, че открила човек, който притежавал специална старомодна пушка за катерици и го накарала да изстреля един куршум в стената до прозореца. Въпреки че не гарантираше за автентичността на пушката, мисис Роман Д. Сандпайпър беше сигурна, че калибърът е същият. Снимките показваха отблизо отделни детайли, но ако не бяха надписите на гърба им, спокойно можеха да бъдат от онези фотографии, под които пише: „Отгатни какво е това?“, където благодарение на увеличителната техника изправеният кламер изглеждаше като пилон, а капачката на бирена кутия — като скулптура на Пикасо. Пол не беше отговорил на второто писмо на мисис Роман Д. Сандпайпър, но това съвсем не я обезкуражи — тя продължи да го обсипва с писма и снимки, докато най-сетне явно се обиди и престана да пише. В последното си писмо оттегляше предложението си да я нарича „Вирджиния“.

Чувствата на тази жена все още не се бяха изродили в болезнената фикция на Ани Уилкс, но Пол разбираше, че източникът е един и същ — комплексът „Шехерезада“.

Усети, че се унася, сетне заспа.

Напоследък заспиваше като старец — внезапно и по най-различно време — но никога дълбоко, сякаш бе винаги нащрек. Продължаваше да чува звука на косачката, но сега му се струваше някак си по-силен по-накъсан, по-дълбок, като звука на електрически нож.

Явно не бе избрал подходящ ден да се оплаче от липсващата буква на пишещата машина. Всъщност едва ли съществуваше подходящо време, за да откаже на Ани Уилкс. Наказанието закъсняваше, но никога не се отлагаше.