Стивън Кинг - Мизъри

„Не викай!“ — изкрещя страхливият глас точно когато полицаят излезе от колата, като нагласяваше шапката си. Беше млад на не повече от двайсет и две години и носеше тъмни огледални очила. Спря да оправи смачканите си униформени панталони, без да съзнава, че само на трийсет метра от него някакъв синеок човек със състарено лице се взира в него от прозореца, стене със затворени устни и ръцете му безпомощно удрят върху дъската, поставена напреки на инвалидния стол.

„Не викай!“

„Викай!“

„… викай и всичко ще свърши…“

„Няма да свърши, докато не пукна. Този младок няма да се справи с богинята.“

„Божичко, Пол, нима вече си мъртъв? Викай, страхливецо! ВИКАЙ КОЛКОТО ТИ ГЛАС ДЪРЖИ!“

От устните му се изтръгна дрезгав звук. Пол пое дълбоко въздух и затвори очи. Нямаше представа дали ще успее да извика.

— Африка! — изкрещя той. Треперещите му ръце политнаха като подплашени птици и обгърнаха главата му, сякаш за да задържат мозъка му, който щеше да експлоадира.

— Африка! Африка! Помогнете ми! Помогнете ми! Африка!

Пол рязко отвори очи. Полицаят погледна към къщата. Очите му бяха скрити от тъмните очила, но по наклона на главата му личеше, че е изненадан. Пристъпи крачка напред, сетне спря.

Писателят погледна към дъската пред себе си. Вляво от машината стоеше тежък керамичен пепелник, който едно време навярно щеше да бъде препълнен от смачкани угарки. Сега в него стояха кламери я гуми, които не заплашваха здравето на Пол. Той сграбчи пепелника и го запрати към прозореца. Навън се посипаха счупени стъкла — Пол си помисли, че звукът им е най-приятната мелодия, която е чувал, и извика:

— Тук съм! Помогнете ми! Внимавайте — жената е луда!

Младежът се втренчи в него със зяпнала уста. Бръкна във вътрешния си джоб и извади снимка. Погледна я, доближи се до ръба на алеята и изрече последните думи в живота си (след това от гърлото му щяха да се изтръгват само нечленоразделни звуци):

— По дяволите! Това сте вие!

Цялото внимание на Пол беше съсредоточено върху полицая и той прекалено късно се сети за съществуването на Ани. Когато я видя, изпита суеверен ужас — беше се превърнала в богиня, в създание, което бе полужена, полукосачка, в някакъв отвратителен кентавър. Бейзболната й шапка беше паднала, лицето й бе изкривено в грозна гримаса. Държеше дървен кръст, който допреди малко стоеше над гроба на едно от кучетата й, което бе спряло да лае.

Кучето беше умряло през зимата; когато през пролетта земята се размръзна, Пол наблюдаваше през прозореца (понякога бе обзет от страхопочитание, а друг път — от безумно веселие) как Ани изкопа гроб и довлече полуразложилото се куче иззад хамбара. Бе го привързала към джипа си с верига (Пол се обзаложи със себе си, че животното ще се разкъса на две, преди тя да го пусне в гроба, но този път загуби баса), довлече го до дупката и го хвърли вътре, след което методично нахвърля обратно пръстта. Работата й отне доста време, настъпи нощ. Пол видя как тя забучи кръста и прочете молитва под лунната светлина.

Сега Ани бе измъкнала кръста и го насочваше като копие право в гърба на младежа.

— Зад тебе е, внимавай! — извика Пол, съзнавайки, че е закъснял с предупреждението.

Ани пронизително изкрещя и заби „оръжието“ си в гърба на полицая. Той изстена, приведе се и бавно тръгна напред. Приличаше на човек, който има газове или се опитва да изхвърли бъбречен камък. Когато наближи прозореца със счупеното стъкло, откъдето надничаше бледото лице на Пол, кръстът се наклони. Ченгето посегна назад с двете си ръце, сякаш се опитваше да се почеше.

Ани бе слязла от косачката и стоеше неподвижно, притиснала ръце към гърдите си. Сетне се стресна, втурна се напред и сграбчи кръста. Младежът се обърна към нея, докато се опитваше да извади пистолета си. Ани заби кръста в корема му. Той отново изстена, падна на колене и притисна с ръце стомаха си. Когато се прекатури, Пол видя дупката в кафявата му униформена риза, където бе попаднал първият удар.

Ани отново измъкна кръста и го забоде между лопатките му. Приличаше на жена, която се опитва да убие вампир. Първите два удара вероятно не бяха наранили сериозно полицая, но сега подпората на кръста се забоде дълбоко в гърба му и го повали.

— На ти! — изкрещя Ани и измъкна „копието“ си. — Е, харесва ли ти, стари мръснико?

— Спри! — извика Пол.

За миг тя го погледна с блестящите си като монети очи, разрошената й коса се развяваше около лицето й, усмихваше се като лунатик, който в момента бе без задръжки. После отклони погледа си към младия полицай.