Стивън Кинг - Мизъри

До края на живота си Пол щеше да си спомня за тези предмети, за думите й, за надписа върху етикета.

Той изкрещя:

— Недей, Ани! Ще остана тук, дори няма да напускам леглото. За Бога, не ме осакатявай!

— Не се бой — отвърна Ани, по лицето й личеше, че отново е откачила. Миг преди умът на Пол да бъде заменен от паника, подобна на горски пожар, той осъзна, че когато всичко свърши, тя смътно ще си спомня за случилото се, както бе забравила, че е умъртвила деца, възрастни хора, безнадеждно болни пациенти и Ендрю Померой. Та нали само преди няколко минути бе споменала, че е работила като медицинска сестра цели десет години, а Пол знаеше, че се е дипломирала през хиляда деветстотин шейсет и шеста година.

„Сигурен съм, че е убила Померой със същата брадва!“

Той продължи да крещи и да се моли, но думите бяха несвързани. Опита се да се обърне и да й се изплъзне, но осакатените крака не му позволяваха да стори. Опита се да ги свие, да ги направи по-неуязвими, но страхотна болка прониза коляното му.

— Само минутка, Пол — промълви тя, отпуши шишето с „Бетадин“ и изля кафявочервеникавата течност върху левия му глезен. Сетне наклони брадвата, жилите на дясната й ръка изпъкнаха и Пол видя проблясването на аметистовия пръстен, който Ани все още носеше на малкия си пръст. Изля „Бетадин“ и върху острието. Миризмата му напомняше за лекарски кабинет — означаваше, че предстои операция.

— Ще те заболи съвсем малко, Пол. Никак не е страшно — тя обърна брадвата и дезинфекцира другата страна на острието, което тук-таме беше ръждясало.

„Ани, Ани, моля те недей кълна се в Бога че ще бъда добър моля те дай ми шанс да го докажа АНИ ПОЗВОЛИ МИ ДА БЪДА ПОСЛУШЕН!“

— Ще те заболи съвсем мъничко, после ще забравим за неприятната случка, Пол.

Ани захвърли зад себе си празното шише, лицето й беше абсолютно безизразно. Хвана с дясната си ръка брадвата близо до острието, сграбчи здраво дръжката с лявата и се разкрачи като дървар.

„АНИ, МОЛЯ ТЕ, НЕ МЕ ОСАКАТЯВАЙ!“

Спокойният й поглед беше зареян в пространството.

— Не се бой — отвърна тя. — Аз съм дипломирана медицинска сестра.

Със свистене брадвата се вряза в левия крак на Пол Шелдън, точно над глезена. Болката проряза тялото му като гигантска мълния. Тъмночервена кръв опръска лицето на Ани като бойна украса на индианец. Кръвта изпръска и стената. Пол чу стърженето на острието в костта, когато тя измъкна брадвата. Чаршафът бързо почервеняваше. Той погледна надолу и с изумление забеляза, че пръстите му се гърчат.

Сетне Ани отново вдигна окървавената брадва, фибите й бяха изпопадали и косата й закриваше безизразното й лице.

Забравил болката, Пол се опита да се отдръпне, но изведнъж установи, че се движи само горната част на крака му. Отчаяните му опити разширяваха разреза. Осъзна, че долната част на крайника му се държи единствено на прасеца. Брадвата отново се стовари в дълбокия разрез и се заби в дюшека. Пружините изстенаха.

Ани я измъкна и я захвърли встрани. За миг разсеяно огледа отрязания крак, драсна клечка кибрит и отвори газовата горелка. Кръвта се лееше от мястото, където преди малко беше кракът му. Тя поднесе запалената клечка към дюзата — появи се ярък пламък. Ани го нагласи така, че от горелката излизаше равномерен синкав огън.

— Не мога да шия — промърмори тя. — Нямам време. Турникетът е безполезен. Трябва да…

(изплакна)

— … да го обгоря.

Наведе се, а Пол изкрещя, когато пламъците обхванаха отрязания и кървящ остатък от крака му. Към тавана се издигна миризлив дим, който му напомни за медения му месец, когато бе видял да пекат прасе в ров, покрит с листа.

Болката беше ужасяваща и той изпищя.

— Готово — заяви Ани и завъртя дюзата. Долният чаршаф се подпали и обгърна остатъка от крака му, който бе обгорен като кожата на печеното прасе, което бе видял да изваждат от рова. Жена му бе извърнала очи, но Пол с огромен интерес наблюдаваше как с лекота смъкнаха хрускавата кожа на прасето, както човек съблича пуловера си след футболен мач.

— Готово — повтори тя.

Горелката угасна. Отрязаният му крак лежеше близо до Пол. Ани се наведе и изля над него вода от добре познатата жълта кофа.

Той крещеше, крещеше, крещеше. Болката. Богинята! Болката! О, Африка!

Ани стоеше неподвижно и разсеяно се взираше в окървавения чаршаф — приличаше на човек, който току-що е чул по радиото за земетресение в далечен Пакистан или в Турция, при което са загинали десетки хиляди души.