Стивън Кинг - Мизъри

— Доставяше ми удоволствие да си представям как ще се измъкне от невероятната ситуация. Понякога се досещах, друг път решението на загадката ми се изплъзваше. Но всъщност това не бе важно, стига сценаристите да играеха честно.

Изгледа го изпод око, за да се убеди, че е схванал мисълта й и продължи:

— Спомняш ли си епизода, когато Човекът ракета беше изпаднал в безсъзнание в самолета. Свести е и намери парашут под седалката. Надяна го, скочи от самолета и според мен такъв край беше правдоподобен.

Пол си помисли: „Хиляди преподаватели по композиция едва ли ще се съгласят с теб, скъпа. Онова което описваш, се нарича «Бог в машината» и е използвано за пръв път в гръцките амфитеатри. Когато драматургът накара героя да изпадне в безизходно положение, от небето се спуска окичен с цветя стол, героят сяда в него и се озовава в безопасност. Дори най-големият тъпанар би трябвало да схване смисъла — героят е спасен от Бога. Но този похват — понякога наричан на технически жаргон «стария номер с парашута под седалката на самолета» — най-сетне излязъл от мода някъде около хиляда и седемстотната година. Естествено, с изключение на боклуци от рода на сериите за Човека ракета и романите на Нанси Дрю. Предполагам, че не си чула новината, Ани.“

В един страшен, незабравим момент Пол си помисли, че ще избухне в смях. Като знаеше в какво настроение е Ани от сутринта, положително щеше да последва неприятно и болезнено наказание. Закри устата си с ръка, като заличи усмивката си и се престори, че кашля.

Ани го потупа така силно по гърба, че го заболя.

— Как си? Да продължавам ли, или ще започнеш да кихаш? Може би ще се наложи да изтичам за кофата, защото ще повръщаш?

— Не, Ани. Моля те, продължавай. Това, което казваш, живо ме интересува.

Изражението й леко се смекчи.

— Беше честно, когато Човекът ракета намери парашута под седалката си. Може би не съвсем реално , но честно.

Пол се замисли върху думите й и потръпна — внезапните й прозрения винаги го сепваха, и реши, че е права. „Честно“ и „реално“ може би бяха синоними, но не се отнасяха за измисления свят на киното.

— А сега слушай внимателно. Ще ти разкажа епизод, който много точно илюстрира погрешния ти подход.

— Целият съм слух.

Ани го изгледа подозрително, за да разбере дали й се подиграва, но бледото му лице бе сериозно като на любознателен ученик. Желанието му да се засмее се бе изпарило, когато разбра, че с изключение на термина, Ани знае всичко за „Бог в машината“.

— Слушай тогава. В този епизод лошите хора поставиха Човека ракета — само че този път той играеше под чуждо име — в кола без спирачки, залостиха плътно всички врати и тласнаха колата по стръмния планински склон. Повярвай ми, този ден гледах филма, седнала на ръба на стола.

Ани седеше на ръба на леглото му, а Пол — в инвалидния стол. Бяха изминали пет дни от експедицията му в банята и в хола, от която той се беше възстановил невероятно бързо. Сякаш фактът, че не го беше хванала, му служеше като вълшебен лек.

Ани погледна разсеяно към календара, където усмихнатото момченце се спускаше с шейната си през безкрайния месец февруари.

— И ето го Човека ракета, натикан в колата, без да носи специалната си ракета или шлема с еднопосочно виждане: той се опитва едновременно да шофира и да спре колата, както и да отвори страничните врати. Повярвай ми, беше по-зает от еднорък човек, който лепи тапети.

Пол внезапно видя картината пред очите си и инстинктивно разбра как от подобна абсурдна и мелодраматична ситуация може да се създаде напрежение. Представи си как колата се носи по нанадолнището. Кадър върху педала за газта, който отказва да работи, когато кракът на човека (видя ясно този крак, обут в авиаторски обувки от четирийсетте години) години го натиска. Кадър върху рамото на Човека ракета, който блъска вратата. Кадър върху външната страна на колата, който показва мястото, където вратата е запечатана. Естествено, че бе глупаво и наивно, но от подобен материал можеше да се получи филм, който да накара да потръпнат милиони сърца. Ани продължи:

— Пътят свършваше до онази скала и всички знаехме, че Човекът ракета трябва да се измъкне от колата, преди да се е преобърнала в пропастта — иначе щеше да загине. И ето… колата се задава, виждаме как Човекът ракета все още се опитва да натисне спирачките или да отвори вратата… тя полита в пропастта, удря се в скалата, подпалва се и пада в океана. На екрана се появява надпис: „Продължението следва.“