Стивън Кинг - Мизъри

— Н ищо особе н о, мисис Рамидж.

— Палтото ви така е подгиз н ало, та се чудя как н е сте се удавили по пътя.

— Да, имаше такава опас н ост — отвър н а Я н и си помисли: „Ако Джофри бе закъс н ял само с десет ми н ути, тя положител н о щеше да умре.“ Тази мисъл н епрекъс н ато го преследваше — бе ед н овреме нн о потискаща и безполез н а — н о просто н е можеше да си представи живота без Мизъри.

В този миг мрач н ите му размишле н ия бяха прекъс н ати от плача н а дете, н еговия си н , който се бе събудил и изгаряше от н етърпе н ие да получи следобед н ата си закуска. Я н чу тихия глас н а А н и Уилкс, сръч н ата медици н ска сестра, която се грижеше за Томас. Тя успокояваше детето и сме н яше пеле н ите му.

— Малкият господар д н ес е особе н о гласовит — отбеляза мисис Рамидж. Я н от н ово изпита удивле н ие при мисълта, че има си н , сет н е же н а му проговори:

— Здравей, скъпи.

Той вдиг н а поглед и съзря своята еди н стве н а Мизъри. Тя се облягаше н а вратата, тъм н очерве н и пламъчета, подоб н и н а въгле н чета, проблясваха в разкош н ата й кесте н ява коса. Лицето й все още бе прекале н о бледо, н о бузите й започваха да възвръщат руме н и н ата си. Светли н ата н а лампата се отразяваше в дълбочи н ата н а тъм н ите й очи, сякаш малък скъпоце н е н камък, положе н върху тъм н о кадифе.

— Милата ми! — възклик н а той и се спус н а към н ея, също както н якога в Ливърпул, когато бе убеде н , че е отвлече н а от пирати, както твърдеше лудият Джек Уикършам.

Мисис Рамидж в н езап н о се сети, че си има работа и усмих н ато излезе, за да ги остави н асаме. Самата тя по н якога се питаше какво щеше да се случи, ако Джофри и лекарят бяха закъс н ели само с час през о н ази бур н а н ощ преди два месеца; какво щеше да се случи, ако н е бе успяло опит н ото прелива н е н а кръв, когато младият й господар бе влял собстве н ата си кръв във ве н ите н а Мизъри.

— Е, момиче — строго си каза тя, докато бързаше по коридора, — по-добре н е мисли за това. — Прекрасе н съвет, който Я н н епрекъс н ато си повтаряше. Н о и двамата откриха, че по н якога е по-лес н о да даваш съвети, отколкото да ги изпъл н яваш.

В кух н ята Я н здраво притис н а Мизъри към себе си. Чувстваше, че душата му умира и се възражда сред аромата н а топлата й плът.

Докос н а гърдите й и усети тупте н ето н а сърцето й.

— Ако беше умряла, щях да те последвам в гроба — прошеп н а той.

Мизъри го прегър н а и притис н а тялото си към н еговото, като прошеп н а:

— Ш-ш-т, скъпи, н е говори глупости. Аз съм тук, до теб… А сега ме целу н и. З н ай, че ако умра, то ще бъде само от страст към теб.

Я н притис н а уст н ите си към н ей н ите, зарови ръцете си в разкош н ата й кесте н ява коса и за миг забрави всичко осве н любовта си към Мизъри.

Ани постави машинописните страници върху масичката до леглото му и той застина в очакване на мнението й. Беше му любопитно, но не се безпокоеше — установи, че с лекота отново се озова в света на Мизъри. Вярно е, че този свят беше еснафски и мелодраматичен, но завръщането към него не се оказа така неприятно, колкото очакваше. Всъщност дори му подейства успокоително — все едно, че обуваше стари, удобни чехли. Ето защо зяпна и изгледа учудено Ани, когато тя каза:

— Не звучи правдоподобно.

— Нима не харесваш написаното?

Не можеше да повярва на ушите си. Невъзможно бе Ани да отхвърли този роман, след като харесваше останалите му книги за Мизъри. Онова, което бе написал, бе абсолютно дори карикатурно тяхно подражание. Само като се сетеше как старата мисис Рамидж тайно смърка енфие в килера, как Ян и Мизъри се натискат като похотливи хлапета след танците в гимназията, а…

Ани на свой ред го изгледа смаяно.

— Дали я харесвам? Естествено. Прекрасна е. Просто не можах да се въздържа и се разплаках, когато Ян притисна Мизъри в прегръдките си — очите й наистина бяха зачервени. — Адски е трогателно, че си кръстил на мен дойката на бебето Томас.