Стивън Кинг - Мизъри

Пол си помисли: „Хитро, нали? Или поне се надявам, че е така. Между другото, сладурано, длъжен съм да те уведомя, че бебето трябваше да се казва Шон, но промених името му заради проклетата буква «н».“

— В такъв случаи не разбирам…

— Много си глупав. Не съм казала, че не харесвам книгата, казах, че е неправдоподобна. Трябва да я промениш.

Някога си бе представял, че Ани Уилкс е от онези жени, които обожават всяка негова творба.

„Голяма работа си, Пол — когато направиш някоя глупост, караш докрай! Вярната ти читателка се превърна в безмилостна редакторка!“

Несъзнателно лицето на Пол придоби израз на пълно съсредоточаване. Той тайничко наричаше това изражение: „С какво мога да ви бъда полезен, госпожо?“, защото повечето редактори приличаха на жени, които отиват в сервиза и заръчват на механика да поправи онази част, която хлопа под капака, и то още преди да е приел поръчката. Сериозният му вид ласкаеше редакторите и понякога те се отказваха от налудничавите си идеи.

— Защо?

— В трийсет и осма глава на „Рожбата на Мизъри“ описваш как Джофри яхва коня си и отива за лекар. Но много добре знаеш, че лекарят не идва, защото конят се препъва, когато Джофри се опитва да прескочи портата на онзи гадняр мистър Кран — искрено се надявам, че старият мръсник ще си получи заслуженото в „Завръщането на Мизъри“. Верният приятел на Ян счупва раменната си кост и ребрата си и остава да лежи цяла нощ под дъжда, докато го намира овчарското куче. Ето защо лекарят е не идва. Разбираш, нали?

— Да. — Пол внезапно усети, че очите му са приковани към лицето й. Беше си въобразил, че Ани възнамерява да играе ролята на редактор или на съавтор и да го съветва как и какво да пише, но явно се бе излъгал. Много показателен беше примерът с мистър Кранторп. Ани не искаше, а се надяваше той да си получи заслуженото. Тя държеше в ръцете си писателя, но не контролираше творческия процес. Но Пол просто не можеше да се подчини — нежеланието му нямаше нищо общо с вдъхновението или липсата му. Идеята на Ани му се струваше глупава като декларация, отменяща закона за земното притегляне; или пък опит да се играе тенис на маса с тухла вместо с ракета. Ани наистина беше Вярна читателка, но това съвсем не означаваше, че трябва да изсмуче жизнените му сили.

Забранила му бе да убива Мизъри, но искаше той да я съживи по честен начин.

„Господи, та нали я убих. Какво ще правя сега?“ — унило си помисли той.

— Когато бях малка — поде Ани, — в кината се прожектираха серии с продължение — по един епизод седмично за Маскирания отмъстител, за Флаш Гордън и дори за Франк Бък, човекът, който замина за Африка на лов за диви зверове и който укротяваше с поглед лъвовете и тигрите. Спомняш ли си ги?

— Добре ги помня, но ми се струва невъзможно да си моя връстница, Ани. Навярно си ги гледала по телевизията или си чула за тях от твоя по-голям брат или сестра.

Ани се усмихна, за миг на бузите й се появиха трапчинки.

— Дявол да те вземе, ласкател такъв! Но наистина имам по-голям брат, с когото ходехме на кино всяка събота. Това беше в Бейкърсфийлд, Калифорния, където съм израснала. Харесваха ми прегледът на новините, рисуваните филми и игралният филм, но всъщност с нетърпение очаквах поредния епизод от сериите. През цялата седмица си мислех какво ще се случи, особено когато урокът беше скучен или трябваше да гледам децата на съседите — Господи, как навиждах тези пикльовци!

Ани млъкна и намръщено се втренчи в ъгъла. Отново бе откачила. Случваше й се за пръв път от няколко дни насам и Пол с уплаха си помисли, че може би тя навлиза в най-опасния период на пристъпите си. В такъв случай трябваше да бъде подготвен за буря.

След малко Ани отново дойде на себе си и учудено се огледа, сякаш очакваше светът да е изчезнал.

— Най-любимата ми серия бе за Човека ракета. Епизодът „Смърт в небето“ завършваше, когато Човекът ракета изпада в безсъзнание, докато самолетът му пикира към земята. Или пък в „Огнена съдба“ — там е завързан за стол в горящ склад. Понякога епизодите завършваха, когато героят пътуваше в кола с повредени спирачки, понякога го тровеха с газ или се опитваха да го убият с електрически ток.

Ани говореше разпалено и напълно искрено.

— Наричаха ги „На косъм от пропастта“ — осмели се да я прекъсне той.

Ани се намръщи:

— Зная, мистър Хитрецо. Господи, понякога ми се струва, че ме смяташ за ужасно глупава.

— Наистина грешиш, Ани.

Тя нетърпеливо махна с ръка и Пол осъзна, че е по-добре — поне днес — да не я прекъсва.