Стивън Кинг - Мизъри

— Ани, сега можеш да го прочетеш — опита се да извика той, но още не изрекъл думата „Ани“, главата му отхвръкна и се изтъркаля до стената. Последното, което видя с премрежващите си очи, бе собственото му обезглавено тяло, над което с разкрачени крака стоеше Ани.

„Богинята“ — помисли си той и умря.

„Поли, можеш ли?“

Разбира се, че може. Според сценария на автора Ани все още беше жива, макар Пол да разбираше, че е само наужким.

Наистина беше обядвал с Чарли Мерил и бе разговарял с него. Когато влезе в апартамента разбра, че чистачката е спуснала завесите. Действително бе паднал с уплашен вик при появяването на Ани, но сега осъзна, че не беше Ани, а сиамската котка, с която се бе сдобил преди месец.

Ани беше мъртва, защото изобщо не бе богиня, а ненормална жена, която му беше причинила болка поради безумието си.

Беше успяла да извади хартията от устата и от гърлото си и да излезе през прозореца, докато Пол спял, упоен от лекарството. Когато Уикс и Макнайт я намерили, вече била мъртва, но не от задушаване. Всъщност умряла от счупване на черепа, получено при удара в ръба на камината. Падането бе предизвикано от спъване и фактически бе станала жертва на омразната пишеща машина.

Но този път сигурно бе намислила жестоко отмъщение — бяха я открили с трион в ръка пред преградата на прасето Мизъри.

Всичко това беше в миналото, Ани Уилкс лежеше в гроба, но, подобно на Мизъри Частийн, не можеше да намери покой. Непрекъснато се явяваше в сънищата му, ежедневно възкръсваше пред очите му.

Пол отиде до барчето, посегна към бутилката, но погледът му попадна на шпалтите и на патериците. Мислено се сбогува с бутилката и се върна към работата си.

„Изплакни“

След половин час седна пред празния екран, като си мислеше, че е мазохист. Бе взел аспирин, вместо да изпие чаша уиски, но нищо не се беше променило: щеше да остане пред текстовия процесор петнайсет минути или половин час и да се взира в проблясъците на екрана, сетне щеше да го изключи и да се напие.

Обаче…

Обаче бе видял нещо забавно, когато се връщаше от обяда с Чарли — хрумнала му беше идея, от която вероятно нямаше да излезе нищо. Забелязал бе някакво хлапе, което тикаше количка по улицата — на пръв поглед нищо особено. Само че в количката имаше клетка с доста едро, космато животно, което му заприлича на котка. Вгледа се по-внимателно и забеляза на гърба му широка бяла ивица.

— Хей, малкият, да не би да е скунк?

— Да — отвърна хлапето и побърза да отмине. Не биваше да разговаря с непознати, особено като този, с огромни торбички под очите, който креташе с помощта на метални патерици. Момчето зави зад ъгъла и изчезна от погледа му.

Пол продължи пътя си. Искаше му се да вземе такси, но лекарите го бяха посъветвали да изминава пеш поне два километра дневно. За да отвлече вниманието си от болката в краката си, той се замисли откъде са се взели момчето и количката и как екзотичното животно е попаднало в ръцете на хлапето.

Дочу зад себе си някакъв звук, обърна се и видя, че Ани излиза от кухнята. Беше облечена в джинси и червена фланелена риза, в ръката си държеше трион.

Затвори очи, отвори ги, втренчи се в празния екран и внезапно се ядоса. Обърна се към текстовия процесор и бързо заудря по клавишите.

Хлапето дочу някакъв звук зад сградата и я заобиколи, въпреки че се страхуваше от плъховете. Беше много рано да се прибере вкъщи, защото бе избягало от училище по обяд.

До стената се бе сгушила голяма черна котка с необикновено пухкава опашка.

Спря да пише и усети, че сърцето му бие лудо.

„Поли, можеш ли?“

Не посмя да си отговори. Отново се приведе над машината, но сега удряше клавишите по-леко.

Не беше котка. Въпреки че беше прекарал целия си живот в Ню Йорк, Еди Дезмънд беше ходил в зоологическата градина и бе разглеждал книжки с картинки на животни. Знаеше какво е странното животно, но нямаше представа как е попаднало в изоставената сграда. Позна го по бялата ивица на гърба — беше скунк.

Еди тръгна към него, краката му затъваха в изпопадалата мазилка.

Можеше. Можеше!

Изпита чувство на благодарност и на страх, но продължи да работи. Процепът се разшири и Пол се взря в картината, която се разкриваше пред очите му, пръстите му набраха скорост. Не усещаше болките в краката, не съзнаваше, че плаче.