Стивън Кинг: Мизъри

Едва бе успял да попълни липсващите букви с подутата си ръка. Упорито продължи да работи, защото знаеше, че трябва да я раздвижи, за да свърши онова, което му предстоеше.

Сетне остави писалката и огледа купчината листове. Усещаше се както всеки път при завършване на някоя книга — опустошен и измамен, сякаш за всеки минимален успех бе платил дан на абсурдността.

Винаги изпитваше едно и също, сякаш след дълго лутане из джунглата попада на поляна, от която се вижда само безлюдна автомагистрала с няколко бензиностанции и алея за боулинг като награда за послушанието му.

Все пак бе приятно, когато свършваше, винаги изпитваше удоволствие от сътвореното. Струваше му се, че е извършил храбра постъпка като е създал въображаеми личности, които бе надарил с чувства. Сега осъзнаваше, че „номерът“ му не е особено оригинален, но е единственото, което умее. Изпълняваше го несръчно, но винаги с любов. Пол докосна дебелия ръкопис и леко се усмихна. Протегна ръка към единствената цигара на перваза. До нея стоеше керамичен пепелник, на дъното на който бе изрисуван старомоден речен кораб, обкръжен от надписа „Спомен от Анибал, Мисури — родното място на най-великия писател на Америка“.

В пепелника се мъдреше картонче кибрит с една клечка. Пол се надяваше, че ще му свърши работа.

Чуваше стъпките на Ани на горния етаж. Чудесно. Ще има време да се подготви и ще бъде предупреден навреме, ако тя реши да слезе по-рано.

„Ето го истинския номер, Ани. Остава да видим дали ще успея да го изпълня.“

Той се наведе, без да обръща внимание на болката в краката си, и повдигна разхлабената дъска на пода.

Драсна отново, но и този опит се оказа неуспешен.

„Спокойно, спокойно!“

Прекара клечката за трети път върху грубото кафяво картонче и сега от крайчеца й се появи бледо-жълт пламък.

Повика я и след пет минути дочу тежките й стъпки по стълбата. Предполагаше, че ще бъде много изплашен, когато настъпи решителният момент, но с облекчение установи, че е напълно спокоен. Стаята вонеше на газ за запалки, която се стичаше от дъската, поставена върху стола му.

— Пол, наистина ли свърши? — извика тя от другия край на коридора.

Той погледна купчината листове, натрупани до омразната машина. Хартията беше напоена с газ.

— Направих, каквото можах — извика писателят в отговор.

— Ей, просто не мога да повярвам. Само секунда — ще донеса шампанското.

— Добре.

Ани прекоси покрития с линолеум кухненски под и той си помисли, че чува познатите звуци за последен път. Изпита учудване, което моментално прерасна в страх. Изпитваше ужас при мисълта за отдалечаващия се бряг на Африка.

Дочу отварянето на вратата на хладилника; Ани отново прекоси кухнята, след миг щеше да бъде при него.

Пол не беше изпушил цигарата, нямаше нужда от нея, а от кибрита.

„Какво ще правиш, ако клечката не се запали?“

Но вече бе прекалено късно да мисли за това.

Посегна към кибрита в пепелника и дочу стъпките на Ани в коридора. Пол драсна клечката и тя не се запали.

„Спокойно, Пол.“

— Надявам се, че не…

Тя спря, думите сякаш заседнаха в гърлото й. Пол седеше в инвалидния стол, прикрит зад барикада от натрупаната хартия и от пишещата машина. Нарочно бе обърнал нагоре титулната страница, върху която пишеше: „Завръщането на Мизъри“ от Пол Шелдън.

Подутата му дясна ръка държеше запалената клечка над напоената с газ хартия.

Ани стоеше на прага със зяпнала уста и държеше увита в кърпа бутилка шампанско.

— Пол, какво правиш?

— Вече го направих. Ти се оказа права — това е най-хубавата книга за Мизъри, най-интересният роман, който съм писал. А сега ще изпълня номер, който научих от тебе.

— Недей, Пол — изкрещя тя с агонизиращ глас и разпери ръце, забравила за бутилката. Тя падна на пода и експлоадира, пяна се разхвърча из стаята.

— НЕ! НЕ! МОЛЯ ТЕ, НЕДЕЙ!

— Колко жалко, че никога няма да я прочетеш — усмихнато каза Пол. За пръв път от месеци насам се усмихваше, без да се преструва. — Няма да е нескромно, ако ти кажа, че книгата е фантастична.

Клечката кибрит догаряше и пареше пръстите му. Пол я пусна върху ръкописа. В един ужасен миг му се стори, че е изгаснала, но веднага след това върху титулната страница се разгоря бледосин огън. Пламъците обхванаха целия ръкопис и се извисиха нагоре, подхранвани от газта.

— О, ГОСПОДИ, НЕ — изкрещя Ани. — НЕ МИЗЪРИ, САМО НЕ МИЗЪРИ!

Осветеното й от огъня лице се изкриви. Пол извика: