Стивън Кинг: Мизъри

Редакторът Чарли Мерил, с когото Пол бе обядвал днес, бе казал:

— И това е само началото. Книгата ти ще бие всички световни рекорди, приятелю. Слава Богу, че съдържанието й е така интересно, както историята, свързана с написването й.

Пол не знаеше дали редакторът говори истината и всъщност вече не му пукаше. Искаше му се да забрави „Завръщането на Мизъри“ и да започне нова книга. Но изминаха дни, седмици, месеци и Пол започна да се пита дали отново ще може да пише.

Чарли го молеше да опише изпитанията си и твърдеше, че подобна книга ще се търси повече от „Завръщането на Мизъри“, дори повече от Якока. Пол полюбопитства колко би могъл да получи. Чарли приглади дългата си коса, запали цигара и каза, без да му мигне окото:

— Минимум десет милиона долара, после ще наддаваме.

След миг Пол разбра, че говори напълно сериозно.

Но все още не можеше да напише такава книга и вероятно никога нямаше да го стори. Работата му се състоеше в писане на романи. Навярно можеше да опише преживелиците си, но това бе равносилно да признае, че никога вече няма да сътвори нов роман.

„Навярно ще ти се стори смешно, но подобно описание отново ще се превърне в роман“ — понечи да каже той на Чарли, но в последния момент прехапа езика си. Най-смешното бе, че на Чарли не му пукаше.

„Ще започна да описвам случилото се, след това ще подправям истината тук-таме, отначало съвсем леко, после все повече. Не за да се изкарам по-симпатичен (въпреки че бих могъл) или да очерня Ани (би било невъзможно), а за да постигна по-голяма автентичност. Не искам да се превърна в литературен герой. Навярно писането прилича на мастурбация, но в никакъв случай не е самоизяждане.“

Днес апартаментът му се стори прекалено далече от асансьора. Пол бавно запристъпва по коридора, като се подпираше на двете патерици. Туп… Туп… Туп… Господи, колко мразеше този звук?

Изпитваше ужасни болки в краката и жадуваше за „Новрил“. Понякога му се искаше отново да е при Ани, за да получи таблетките. Лекарите го бяха отучили от наркотика и сега го заместваше с алкохол. Веднага щом се прибере, ще изпие двойно уиски. Сетне дълго ще се взира в празния екран на текстовия процесор — най-скъпата играчка на Пол Шелдън.

Туп… Туп… Туп…

Сега трябва да извади ключа от джоба си, без да изпусне плика с шпалтите или патериците. Подпря омразните патерици до стената и изпусна пакета. Пликът се отвори.

— По дяволите — изръмжа той и в този момент, за да стане още по-весело, патериците изтрополяха на пода.

Пол затвори очи и се олюля на изкривените си крака, като се питаше дали ще откачи, или ще се разплаче. Предпочиташе да полудее. Не му се искаше да плаче в коридора, но се страхуваше, че ще го направи. Случвало му се беше и преди. Краката го боляха непрекъснато, нуждаеше се от наркотика, а не от аспирина, който му даваха в поликлиниката. Искаше хубавия си наркотик, своя Ани наркотик. Вечно беше смъртно уморен. Навярно щеше да се изправи на крака не с помощта на патериците, а на измислените си игри и истории. Те бяха истинският наркотик, но сякаш бяха безследно изчезнали. Навярно бе дошъл краят на играта.

Пол отвори вратата, със залитане влезе в апартамента и си помисли: „Ето какво става в действителността, когато писателят свърши книгата — никой не го е описал, защото е прекалено кошмарно. Ани трябваше да умре, когато натъпках в гърлото й хартия, аз също трябваше да загина. В този момент приличахме на героите от сериалите на Ани — никакви отсенки, само черно и бяло, добри и лоши. Аз бях Джофри, а тя — Богинята Пчела на бурките. Чувал съм за различни развръзки, но тази е абсурдна. Преди всичко бъди лошо момче, после…“

Изведнъж замръзна на мястото си. Апартаментът беше прекалено тъмен. Усети добре познатата миризма на мръсотия и пудра за лице.

Ани се появи иззад канапето като бял призрак, облечен в униформата на медицинска сестра. Държеше брадвата и крещеше: „Трябва да изплакна, Пол.“

Той извика и понечи да побегне с недъгавите си крака. Ани тромаво прескочи дивана — приличаше на огромна жаба. Колосаната й униформа прошумоля. Първият удар на брадвата само го накара да се задъха — или поне така му се струваше, докато се строполи на килима, облян в собствената си кръв. Погледна тялото си и разбра, че го е разсекла наполовина.

— Изплаквам! — изкрещя Ани и отсече дясната му ръка.

— Изплаквам! — този път беше ред на лявата.

Пол запълзя към отворената врата, като се подпираше на отрязаните си китки. Невероятно, но шпалтите все още бяха там, шпалтите, които Чарли му бе дал на обяд, докато от високоговорителите се разнасяше тиха музика.