Стивън Кинг - Мизъри

Пол измъкна флакона и сръчно закара стола до прозореца, където беше импровизираният му кабинет: тук стоеше машината, която му се хилеше с трите си липсващи чукчета, тук бе кошчето за отпадъци, моливите, бележниците и купища листове, някои от които бяха за изхвърляне.

Тук бе невидимата му врата към друг свят; тук стоеше и собственият му призрак в серия от диапозитиви, които при наслагването си един върху друг даваха илюзията за движение.

Пол умело заманеврира между купищата хартия и натрупаните бележници. Ослуша се отново, наведе се и повдигна дъската на пода. Преди месец бе открил, че не е закована добре и прахът върху нея му подсказа, че Ани не бе я забелязала. „Следващия път залепи косми отгоре й, за да си сигурен“ — иронично си помисли той. Под дъската имаше кухина, пълна с миши изпражнения.

Пол постави флакона в кухината и намести дъската. За миг се изплаши, че няма да пасне добре — Ани имаше невероятно остър поглед — но тя прилепна на старото си място.

Пол внимателно я огледа, отвори бележника си, взе молив и намери процепа в хартията.

В продължение на четири часа никой не го обезпокои и той продължи да пише, докато моливите му се притъпиха.

После изтъркаля стола до леглото, прехвърли се в него и заспа.

Ръцете на Джофри започнаха да го болят, сякаш се бяха превърнали в нагорещени стоманени пръти. През последните пет минути стоеше пред колибата на „Красавицата“. Приличаше на кльощав цирков артист, който вдига тежести.

Тъкмо когато се бе отчаял и смяташе, че Езекия не може да придума Чиви да напусне колибата, дочу шумолене. Извърна се рязко, мускулите на ръцете му се напрегнаха до крайна степен. „Красавицата“ на главатаря Чиви беше пазителка на огъня — в колибата имаше над сто факли, намазани със смола. Смолата се процеждаше от стволовете на ниските дървета в района и бурките я наричаха „огнено масло“ — странно поетична форма за простия език на племето. Джофри си помисли, че в колибата има предостатъчно факли, за да се подпали цялото село — щеше да изгори като чучело от деня на Гай Фокс… В такъв случай щяха да отстранят Чиви.

„Не се бой, господарю Джофри — бе казал Езекия. — Чиви ще излезе пръв, защото е пожарникарят на селото. Строши главата на мръсника!“

Но когато чу стъпките им, Джофри се поколеба за миг, въпреки ужасната болка в ръцете си. Ами ако този път

Ръката му, стиснала молива, спря да пише, защото Пол дочу приближаването на някаква кола. Беще удивен от спокойствието си — дори изпита леко раздразнение, защото го прекъсваха точно когато мисълта му започваше да тече гладко. Ботушите на Ани изтрополяха по стълбата.

— Скрий се!

Лицето й беше решително и мрачно, бе преметнала през рамо разкопчаната чантичка. После забеляза, че Пол вече е отдалечил стола от прозореца. Ани огледа перваза на прозореца, за да провери дали не е забравил нещо и кимна.

— От полицията са — заяви тя спокойно, въпреки че изглеждаше напрегната. Дясната й ръка стискаше чантичката. — Ще бъдеш ли послушен, Пол?

— Да.

Тя внимателно се вгледа в него и промълви:

— Дано да е така.

Обърна се и затвори вратата след себе си, но този път не я заключи.

Колата зави по алеята. Пол чу затръшването на кухненската врата, приближи стола до прозореца, като се постара да остане в сянката и надникна навън.

Полицейският „Плимут“ спря точно пред Ани. Шофьорът излезе и застана точно на мястото, където бе стоял младият полицай… но беше съвършено различен от него. Бе около четирийсетгодишен и широкоплещест — в сравнение с него Ани изглеждаше като джудже.

Имаше и друга разлика — полицаят, убит от Ани, беше сам, а сега от колата излезе дребен и приведен цивилен полицай. „Приличат на Давид и Голиат“ — помисли си Пол.

Цивилният заситни, заобикаляйки колата. Изглеждаше стар и уморен, сякаш му се спеше, само бледосините му очи се стрелкаха във всички посоки.

Полицаите застанаха от двете страни на Ани и тя започна да им обяснява нещо, като се обръщаше ту към единия, ту към другия. На Пол му хрумна отново да счупи прозореца и да извика за помощ. Вероятността да се справят с Ани беше осем към десет, защото едрият полицай навярно бе подвижен и достатъчно силен, за да изтръгне дръвче от корените му. Бавната походка на цивилния навярно беше измамна както сънливото му лице — навярно двамата щяха да надвият Ани. Само че тя щеше да очаква нападението им и нямаше да бъде изненадана.