Стивън Кинг - Мизъри

Какво ще направи? Ще им отреже краката? Ще им отсече пръстите?

Пол внезапно се разтрепера. Изпитваше страхотна нужда да уринира. Сграбчи подлогата и най-сетне успя да се облекчи, въпреки че сега усети още по-голяма болка и после дълго продължи да стене.

Таблетките вече оказваха въздействието си и той започна да се унася. Погледна с притворени очи скарата.

„Как ще се почувстваш, ако Ани те накара да изгориш «Завръщането на Мизъри»?“ — прошепна подигравателният гласец и го накара да се стресне. Докато задрямваше, си помисли, че ще бъде безкрайно мъчително: ще накара болката, която бе изпитал при изгарянето на „Бързи коли“ да изглежда нищожна, все едно да сравни инфекцията на бъбреците с отсичането на крака му.

Всъщност въпросът не бе в това.

Въпросът бе как ще се почувства Ани .

До скарата стоеше маса, върху която имаше бурканчета и тенекиени кутии. Между тях Пол забеляза флаконче със запалителна течност.

„Изгори я“ — помисли си Пол и заспа. Върху бледото му лице играеше усмивка.

Ани се върна на другия ден следобед. Къдравата й коса бе прилепнала към главата й от мотоциклетната каска, беше замислена и мълчалива от умора, явно не бе изпаднала в обичайната си депресия. Пол я попита дали всичко е минало добре и тя кимна утвърдително.

— Да. Едва успях да запаля мотоциклета, иначе щях да се върна по-рано — свещите бяха замърсени. Как са краката ти, Пол? Искаш ли още една инжекция, преди да те кача горе?

След като бе прекарал двайсет часа във влагата на избата, Пол усещаше, че краката му сякаш са набучени с ръждиви пирони. Жадуваше за нова инжекция, но Ани трябваше да му я бие, когато вече бъде в леглото.

— Добре съм.

Ани се обърна гърбом към него и приклекна.

— Хайде, качвай се. И без глупави номера — много съм уморена.

— Струва ми се, че изчерпах всичките си номера.

— Дано да е така.

Тя го метна на гърба си и изпъшка, а Пол едва се сдържа да не изкрещи. Ани тръгна към вратата, като обгърна с поглед отрупаната с кутии маса. Стори му се, че се взира прекалено дълго и неминуемо ще открие липсата на флакона, който бе натикал отзад в панталоните си. От първото му плячкосване беше изминало много време. Най-сетне се бе престрашил да открадне нещо друго. Ако Ани случайно преместеше ръцете си, докато изкачваха стълбата, щеше да напипа не само кльощавия му задник, а и някакъв предмет.

Тя извърна очи от масата, изражението й не се промени. Пол изпита огромно облекчение и почти забрави болката в краката си. Знаеше, че Ани умее да се преструва, когато поиска, но мислеше — надяваше се — че я бе измамил.

Този път бе успял да я измами.

— Май че е по-добре да ми сложиш инжекция, Ани — каза той, когато се озова в леглото.

Тя внимателно огледа пребледнялото му и изпотено лице, кимна и излезе.

Пол моментално измъкна плоския флакон и го пъхна под дюшека. След ножа не бе крил нищо там — довечера ще го премести на по-сигурно място.

Ани се върна със спринцовката. После постави бележник и подострени моливи на перваза на прозореца и доближи стола до леглото.

— А сега трябва да подремна. Ще се събудя, ако чуя приближаването на кола. Дано ни оставят на мира — ще спя чак до сутринта. Ето ти стола, ако решиш да пишеш на ръка. Ръкописът е на пода. Всъщност не те съветвам да започваш, докато краката ти не се стоплят.

— Действително няма да започна веднага, но вероятно здравата ще поработя тази вечер. Разбирам, че разполагаме с много малко време.

— Така е, Пол. Колко още ти остава?

— При нормални обстоятелство навярно щеше да ми е нужен месец, а както работя напоследък — две седмици. Ако се напъна, ще свърша за четири-пет дни, най-много за седмица, въпреки че ще се наложат поправки.

Ани въздъхна и съсредоточено се загледа в ръцете си.

— Навярно ще бъдат по-малко от две седмици.

— Ани, обещай ми нещо.

Тя го погледна, в очите й се четеше единствено любопитство без обичайните ярост и злоба.

— Какво?

— Обещай ми да не четеш нищо, докато свърща или докато… се наложи да…

— … спреш?

— Да. Така ще прочетеш финала наведнъж и той ще има по-голямо въздействие.

— Краят е хубав, нали?

— Да — усмихна се Пол. — Страхотен е.

Същата вечер около осем часа той внимателно се прехвърли в инвалидния стол. Ослуша се, но в къщата цареше тишина. Откакто пружините бяха изскърцали под тежестта на Ани преди четири часа, от горния етаж не идваше нито звук. Навярно бе много уморена.