Стивън Кинг - Мизъри

Посегна към спринцовката, сетне я остави. Ани бе казала, че му оставя минимална доза — по-добре да запази опиата за по-късно.

Дочу някакво шумолене и погледна към ъгъла. Очакваше да види как полицаят пълзи към него, единственото му око е изцъклено върху обезобразеното му лице. „Ако не беше ти, сега щях да съм си у дома и да гледам телевизия, сложил ръка на коляното на жена ми.“

Не беше ченгето. Може би си въобразяваше, но му се стори, че в ъгъла стои плъх.

Нощта щеше да бъде безкрайна.

Пол задряма, главата му клюмна на една страна като на пияница. Събуди се, опита се да се изправи и усети страхотна болка в краката. Взе подлогата и с ужас установи, че уринирането му причинява болка — навярно бе получил някаква инфекция, защото бе прекалено изнежен. Остави подлогата и отново посегна към спринцовката.

„Минимална доза скополамин“ — бе казала Ани. — „Може би казваше истината. Или пък бе заредила спринцовката с препарат, с който е убивала жертвите си в болницата?“

Пол леко се усмихна — нима го е страх от смъртта? Не, по дяволите! Щеше да почувства облекчение, подпорите завинаги щяха да изчезнат.

Напипа пулса в лявото си бедро и въпреки че никога не бе го правил, успя да се инжектира.

Не умря и не заспа, но болката изчезна. Пол имаше усещането, че духът му е отделен от тялото и витае във въздуха като закачен на дълга връв балон.

„Бил си Шехерезада на самия себе си“ — помисли си той и се втренчи в скарата. Сети се за смъртоносните лъчи на марсианците, които подпалваха Лондон.

Внезапно му хрумна текстът на песен, изпълнявана от състав „Трампс“: „Гори, гори, малката ми, гори…“

Внезапно му хрумна великолепна идея.

Пол Шелдън заспа.

Когато се събуди, навън се зазоряваше. Огромен плъх с подвита опашка се бе настанил върху масичката и гризеше сирене.

Пол изкрещя и болката прониза тялото му. Плъхът избяга. Ани му беше оставила няколко таблетки. Знаеше, че „Норвил“-ът няма да облекчи страданията му, но все пак реши да го изпие.

„Няма значение дали те боли, Пол. Време е за поредната доза наркотик, прав ли съм?“

Пол си наля „Пепси“ и изгълта две таблетки. Облегна се върху възглавниците, усещаше тъпа болка в бъбреците — явно бе получил инфекция. Великолепно, няма що.

Отново погледна към ъгъла — очакваше, че на дневната светлина скарата няма да му се види толкова страшна, но с учудване установи, че продължава да му напомня за страшна унищожителна машина от романите на Уелс.

„Какво ти беше хрумнало?“

„Гори, малката ми, гори…“

„Страхотна е твоята «малка». Не ти остави дори свещ. С какво смяташ да запалиш?…“

Човечетата от подземните цехове се намесиха: „Сега няма да гориш нищо.“

„По дяволите, за какво говорите, момчета? Осведомете ме, ако обичате.“

Внезапно му хрумна прекрасна идея.

„Изгори я…“

Погледна към скарата, като очакваше да го прободе мъчителната болка от онова, което Ани го бе накарала да стори. Действително изпита неприятно усещане, но болката в бъбреците беше по-страшна. Какво бе казала вчера? „Какво толкова съм направила… накарах те да унищожиш отвратителната книга, която беше написал и те принудих да сътвориш най-великото си произведение…“

Може би наистина беше права. Навярно Пол бе надценил качествата на „Бързи коли“.

„Разумът ти търси начин да оцелее — нашепна някакъв вътрешен глас. — Ако някога се измъкнеш от тази каша, навярно ще започнеш да си внушаващ че нямаш нужда от крака си — какво пък, един нокът по-малко за рязане. Освен това сега изработват чудесни протези. Признай, Пол — книгата беше великолепна, а без крак не можеш — престани да се заблуждаваш.“

Все пак му се струваше, че се заблуждава, като мисли така.

„Не се заблуждаваш, Пол. Наричай нещата с истинските им имена и се съгласи, че си лъгал себе си. Съгласи се, че човек, който измисля различни истории и лъже читателите, не може вечно да се самозалъгва. Може да звучи смешно, но е самата истина. Щом започнеш да се самозалъгваш, зарежи пишещата машина и си потърси нова работа, защото си свършен като писател.“

Тогава каква е истината? Е, щом толкова настоявате, ще ви кажа: беше жестоко засегнат от непрекъснатото пренебрегване на творбите му от литературните критици, които го считаха за автор на популярна литература (според него подобно определение го поставяше едно стъпало над „драскачите“). Отношението им не се покриваше с представата му за самия себе си като Сериозен Писател, който произвежда като на конвейер скапаните романтични истории, за да подпомогне (фанфари, ако обичате!) своя ВЕЛИК ТРУД! Наистина ли мразеше Мизъри? Защо тогава тъй лесно отново бе завладян от нейния свят? Дори му достави огромно удоволствие, все едно, че сяда в топлата вана, сграбчил студена бира в едната си ръка, а в другата — интересна книга. Навярно най-много се дразнеше от факта, че изрисуваното върху обложките лице на Мизъри закриваше неговите снимки и не позволяваше на критиците да видят, че пред тях стои нов Мейлър или Чийвър. Навярно в резултат на това „сериозните“ му произведения постепенно ставаха все по-помпозни, сякаш искаха да изкрещят: „Вижте ме! Вижте колко хубава е книгата ми! Хей, момчета, романът е страхотно перспективен, написан е в традицията на «потока на съзнанието»! Ето го ВЕЛИКИЯ МИ ТРУД, задници такива! Само да посмеете да ми обърнете гръб! Само да посмеете, сополанковци такива! Само да посмеете, аз ще…“