Стивън Кинг - Мизъри

За миг Пол изпита страхотна паника при мисълта, че ще остане сам в мазето. Обля го гореща вълна, сетне го втресе. Усети, че кожата му настръхва. Спомни си за плъховете, скрити в дупките в стените — навярно ще излязат, когато настъпи мрак и ще усетят неговата безпомощност.

— Не ме оставяй в тъмното, Ани. Моля те.

— Налага се. Ако някой забележи светлината в мазето, може да реше да надникне, въпреки че алеята е преградена с вериги. Ако ти дам фенерче, сигурно ще се опиташ да сигнализираш с него; бих могла да ти оставя запалена свещ, но ти навярно ще се опиташ да запалиш къщата. Виждаш колко добре те познавам.

Обикновено Пол избягваше споменаването на самотните си „екскурзии“ из дома й, защото Ани побесняваше; сега страхът от тъмнината го принуди да каже:

— Ако исках да запаля къщата, можех да го направя доста отдавна.

— Ситуацията беше различна тогава — троснато заяви тя. — Съжалявам, но се налага да стоиш на тъмно. Ти си виновен за всичко, затова престани да скимтиш. Е, трябва да вървя. Ако почувстваш болка, забий иглата в крака си.

Ани злобно го изгледа и допълни:

— Или в задника си.

Тя тръгна нагоре по стъпалата.

— Тогава покрий прозорците — извика Пол по петите й. — Покрий ги с чаршафи… боядисай ги в черно… о, Господи… плъховете! Плъховете!

Ани бе достигнала третото стъпало. Обърна се и го изгледа с помътнелите си очи.

— Нямам време, а плъховете едва ли ще те обезпокоят, защото ще разберат, че си един от тях, дори може да те осиновят.

Тя се разсмя. Продължи да се смее все по-високо, докато се изкачваше по стълбата. Угаси светлината, смееше се безумно и Пол си каза, че няма да крещи и да се моли както преди. Но застрашителните сенки и гръмкият й смях го изнервиха и той отново извика и помоли да не го оставя сам. Ключът на вратата се превъртя, смехът на Ани заглъхна от другата страна, където бе светло. Пол чу последователното изщракване на трите ключалки, но безумният й смях продължи да го преследва много след като тя постави веригата напреки на алеята и потегли с полицейската кола.

Пол смътно забеляза голямата пещ в средата на помещението, която му напомни октопод. Помисли си че навярно щеше да чува биенето на часовника в гостната, ако не беше силният летен вятър, който напоследък духаше нощем. Времето щеше да минава тягостно бавно. При всяко стихване на вятъра до слуха му долиташе музиката на щурците, а след известно време чу звука, от който се страхуваше най-много — боязливото прокрадване на плъховете.

Само че Пол не се боеше от тях, а от полицая. Богатото му въображение рядко го измъчваше, но щом „загрееше“, никой не можеше да го спре. Мракът, който заобикаляше Пол, караше рационалното мислене да изглежда глупаво, а логиката — далечен сън. Пред очите му непрекъснато се мяркаше младият полицай — беше оживял по невероятен начин; седеше в хамбара и сеното, с което го бе покрила Ани, падаше в скута му; окървавеното му лице бе накълцано до неузнаваемост от острието на косачката. Видя го как изпълзя от обора и се повлече по алеята по посока на капака за избата, разкъсаната му униформа се развяваше около него. Полицаят изчезна и по магически начин мъртвото му тяло влезе в мазето. Пол забеляза как той пълзи по глинения под и издава странни звуци, които отначало писателят бе помислил за пищене на плъхове. В разбитата му глава сякаш се върти една мисъл: „Ти ме уби. Започна да крещиш и ме уби. Хвърли пепелника и ме уби. Скапан кучи сине, ти ми отне живота.“

Пол усети допира на пръстите на мъртвеца до бузата си, изкрещя високо, подскочи и болката в краката го жегна. Отчаяно замахна към лицето си и отблъсна не пръстите на младежа, а паяк.

Рязкото движение не облекчи болката в краката му и не притъпи нуждата от наркотика, но му помогна леко да се окопити. Очите му бяха свикнали с тъмнината, но всъщност нямаше какво толкова да види: голямата пещ, остатъци от купчина въглища, маса, върху която бяха натрупани консерви… а в дясно… какво бе онова същество до полиците? Формата му бе позната на Пол, найяваше му зловеща асоциация с машините на смъртта от романа „Война на световете“ на Хърбърт Уелс. Пол се замисли, задряма, събуди се, погледна отново и си каза: „Разбира се. Трябваше да се досетя по-рано. Наистина е машина на смъртта. И ако на земята има марсианци, то техен представител е Ани Уилкс. Всъщност това е нейната скара, крематориумът, където ме накара да изгоря «Бързи коли».“

Пол се размърда, защото задните му части бяха изтръпнали и страхотната болка в натрошеното му коляно и в таза го накара да изстене. Лош знак, че го очаква безсънна нощ, защото през последните месеци болката в таза не се беше обаждала.