Стивън Кинг: Томичукалата

Сега бяха останали само четирийсетина или някъде там. Повечето бяха луди; онези, които не бяха, не искаха да говорят. Изградиха набързо една импровизирана клетка върху мястото, което минаваше за градски площад в Хейвън — точно под и леко вдясно от останалото без кула кметство. Държаха ги там още една седмица, през който период умряха още четиринайсет.

Промененият въздух беше анализиран; машината, която го произвеждаше, бе внимателно изследвана; изтощените батерии бяха сменени. Както предполагаше Боби, на специалистите не им трябваше много време, за да разберат механизма на устройството и залегналите в него принципи вече се разучаваха в Масачусетския технологически институт, лабораториите „Бел“ и в Арсенала, Вирджиния от учени, които едва не повръщаха от вълнение.

Останалите двайсет и шест томичукала, с вид на уморени, болни от шарка последни остатъци от племето на апахите, бяха откарани в товарния отсек, при контролирана околна среда, на един „Старлифтър“ С-140 до правителствено владение във Вирджиния. Това владение, което някога беше изгорено до основи от едно дете, се наричаше Арсенала. Там те бяха изследвани… и там умряха, един по един.

Последният оцелял беше Алис Кимбъл, учителката, оказала се лесбийка (факт, който Бека Полсън бе научила от Исус през един горещ юлски ден). Тя умря на 31 октомври… Халоуин.

Горе-долу по същото време, по което Куини Голдън стоеше край пресъхналия кладенец на Хейзъл и се канеше да скочи в него, една сестра влезе в болничната стая на Хили Браун, за да провери как е момчето, което през последните два дни бе показало слаби признаци на завръщащо се съзнание.

Тя погледна към леглото и се намръщи. Не беше възможно да вижда това, което виждаше — то трябва да бе някаква илюзия, създавана от осветлението в коридора — двойна сянка хвърлена върху стената…

Натисна ключа на стената и се приближи с още една крачка. Устата й зейна отворена. Не е било илюзия. Върху стената имаше две сенки, защото в леглото се намираха две момчета. Те спяха обвили ръце един около друг.

— Какво…?

Сестрата направи още една крачка, като несъзнателно вдигна ръка към кръстчето, което носеше около врата си.

Едното момче, разбира се, беше Хили Браун, с отслабнало и изпито лице, не по-дебели от пръчки ръце и кожа бяла, почти колкото болничното му гърне.

Тя не познаваше другото момче, което беше съвсем малко. То бе облечено със сини панталонки и тениска, на която пишеше НАРИЧАТ МЕ ДОКТОР ЛЮБОВ. Краката му бяха изцапани с черна пръст… и нещо в тази пръст й се видя неестествено.

— Какво…? — пак прошепна тя и по-малкото момченце се размърда, като обви още по-плътно ръцете си около врата на Хили. Бузата му почиваше върху рамото на Хили и сестрата забеляза с нещо като ужас, че двете момчета много си приличаха.

Тя реши, че трябва да съобщи на доктор Гринлийф за това. Веднага. Обърна се да излезе, с бързо туптящо сърце и ръка, която продължаваше да стиска кръстчето… когато видя нещо съвършено невъзможно.

— Какво…? — прошепна тя за трети и последен път. Очите й се бяха разширили до крайност.

Още от странната черна пръст. По пода. Следи по пода. Водещи към леглото. Малкото момченце бе прекосило стаята и се бе пъхнало в леглото. Видимата прилика между децата подсказваше, че това трябва да е липсващия — и отдавна смятан за мъртъв — брат на Хили.

Следите не идваха откъм коридора. Те започваха в средата на стаята.

Като че ли момченцето бе дошло от нищото.

Сестрата изхвърча от стаята и се разкрещя за доктор Гринлийф.

Хили Браун отвори очи.

— „Дейвид?“

— Тихо, Хили, спя.

Хили се усмихна, без да е сигурен къде се намира, без да знае „кога“ се намира, сигурен само че много неща преди не бяха наред — ала какви са били тези неща, вече нямаше значение, защото сега всичко си бе дошло на мястото. Дейвид беше тук, притиснал се топъл и истински към него.

— И аз — каза Хили. — Утре трябва да ти дам войничетата.

— Защо?

— Не знам. Но трябва. Обещал съм.

— Кога?

— Не знам.

— Докато получа Кристално кълбо — съгласи се Дейвид и се настани още по-плътно в извивката под рамото на Хили.

— Ами… добре.

Тишина… откъм стаята на сестрите се носеха слаби развълнувани гласове, но тук цареше тишина и сладката топлина от момчетата.

— Хили?

— Какво? — измърмори Хили.

— Там, където бях, беше студено.

— Така ли?

— Да.

— Сега по-добре ли е?