Стивън Кинг: Томичукалата

От пурпурно до черно.

И в тази чернота той видя първите твърди зрънца на звездите.

Клаксонът екна отново. Гардънър усети нов прилив на болка, щом корабът се дръпна от него и почувства как скоростта се увеличава при преминаването на по-висока предавка.

„Къде отиваме?“ помисли си несвързано той и тогава чернотата го обгърна, докато корабът продължаваше напред и нагоре, измъквайки се от земната атмосфера с лекотата, с която се бе освободил от прегръдката на земните недра, държали го толкова дълго в плен. „Къде сме…?“

Нагоре и нагоре, напред и напред — корабът се издигаше и Джим Гардънър, роден в Портланд, щат Мейн, летеше с него.

Той се носеше надолу през черните нива на безсъзнанието и малко преди да започне последното повръщане — повръщане, което дори не осъзна напълно — му се яви сън. Един толкова реален сън, че Гард се усмихваше, докато лежеше в центъра на мрака, заобиколен от космоса, а под него земята приличаше на огромно синьосиво топче за игра.

„Беше минал през всичко… някак си беше минал. Патриша Маккардъл се бе опитала да го пречупи, но това никога не й се бе удавало. Сега той пак се бе върнал в Хейвън и Боби изтича по стълбите от верандата и прекоси двора, за да го посрещне, а Питър лаеше и махаше с опашка, и Гард сграбчи Боби, и я прегърна, защото беше хубаво да си сред приятели, хубаво бе да си там, където ти е мястото… хубаво беше да имаш някое сигурно място, където да се върнеш.“

Върху прозрачния под на командната кабина, вече на повече от сто хиляди километра от земята, Джим Гардънър лежеше сред разширяваща се локва от собствената му кръв… и се усмихваше.

Повечето от тях загинаха в пожара.

Не всичките. Около стотина изобщо не бяха стигнали до поляната, преди корабът да се отдели от земята и да изчезне в небето. Някои, като Елт Баркър, който бе излетял от мотоциклета си, не стигнаха, защото бяха ранени или убити по пътя… капризите на войната. Други, като Ашли Рувъл и старата госпожица Тимс, която бе градският библиотекар във вторник и четвъртък, бяха просто твърде закъснели или прекалено бавни.

Нито пък всички от онези, които стигнаха до поляната, загинаха. Корабът се издигна в небето и ужасната, изсмукваща сила, която ги бе уловила в хватката си, се стопи преди огънят да е стигнал до поляната (макар че дотогава по нея падаха искри и много от по-малките дръвчета в източния й край вече горяха). Неколцина успяха да се завлекат и дотътрят до отсрещния край и да потънат в гората пред това разширяващо се, безмилостно ветрило. Разбира се, придвижването право на запад не беше от голяма полза за тези неколцина (между тях беше Розали Скехан, както и Франк Спрус и Руди Барфийлд, брат на покойния и доста прежалим Питс), защото в един момент щеше да им свърши годния за дишане въздух, въпреки преобладаващите ветрове. Затова бе необходимо първо да бягат на запад, а после да свърнат или на юг, или на север в усилията си да заобиколят пожара… отчаяна игра, където наказанието при загуба не беше отнемане на топката, а изгаряне до въглен в Индианската гора. Няколко души — не всички, но няколко души все пак успяха да го направят.

Повечето, обаче, загинаха на поляната, където Боби Андерсън и Джим Гардънър бяха работили толкова дълго и упорито — умряха на метри от онази празна дупка, в която нещо бе стояло заровено, а после се бе измъкнало.

Те бяха грубо използвани от сила, която беше много по-голяма, отколкото тяхната ранна, крехка фаза на „ставане“ би могла да понесе. Корабът бръкна в мрежата на умовете им, изсмука я и я използва, за да се подчини на слабите, но несъмнени заповеди на Командира, които бяха изразени в думите НАЧАЛНА СКОРОСТ, казани на органично-кибернетичните вериги на кораба. Думите НАЧАЛНА СКОРОСТ не фигурираха в речника на кораба, но идеята беше ясна.

Живите лежаха на земята, повечето в безсъзнание, някои силно замаяни. Няколко от тях седнаха, вкопчиха се в главите си и застенаха, без да забелязват искрите, които падаха наоколо. Други, помнещи опасността, която идваше от изток, се опитаха да станат и не успяха.