Стивън Кинг - Томичукалата

Един от онези, които успяха, беше Чип Маккосланд, който живееше на Дъгаут Роуд с незаконната си жена и около десетте си деца; преди два месеца и милион години Боби Андерсън бе ходила до Чип за още поставки за яйца, за да събере в тях своята разширяваща се колекция от батерии. Чип се завлече до средата на поляната като стар пияница и падна в празната яма. Той се запремята с писъци по целия път до дъното, където умря със счупен врат и разбит череп.

Другите, които схващаха опасността от пожара и евентуално биха могли да избягат, избраха да не го правят. „Ставането“ беше завършило. То бе завършило със заминаването на кораба. Смисълът на техния живот беше загубен. Затова те просто седяха и чакаха огънят да се погрижи за онова, което бе останало от тях.

По здрач в Хейвън имаше по-малко от двеста оцелели. По-голямата част от силно застроената с дърво западна половина на града бе изгоряла или сега изгаряше до основи. Вятърът продължаваше да се усилва. Въздухът започна да се променя и оставащите томичукала, задъхващи се и пребелели, се събраха в двора на Хейзъл Маккрийди. Фил Голдън и Брайънт Браун пуснаха в действие големия обменител на въздуха. Оцелелите се събраха наоколо, както биха се скупчили около горящата печка едновремешните заселници през някоя мразовита нощ. Измъченото им дишане постепенно стана равномерно.

Брайънт погледна над съоръжението към Фил.

Времето за утре?

Ясно небе, стихващ вятър.

Мари стоеше наблизо и Брайънт видя облекчението й.

Хубаво това е добре

Така си и беше… за момента. Но ветровете нямаше да мируват до края на живота им. И като го нямаше корабът, оставаше единствено това устройство и двайсет и четирите акумулатора от камиони между тях и евентуалното задушаване.

„Колко време?“ попита Брайънт и никой не отговори. Само слабото проблясване на изплашените им, нечовешки очи увисна сред пламтящата вечер.

На следващата сутрин бяха с двайсет души по-малко. През нощта историята на Джон Лиандро бе заляла целия свят, върху който се бе стоварила със силата на удар от чук. Щатските и отбранителни служби отричаха всичко, ала десетки хора бяха направили снимки при издигането на кораба. Тези снимки бяха убедителни… и никой не можеше да спре потока сведения от такива „информирани източници“ като изплашените жители на околните градчета и първите пристигащи участници от Националната гвардия.

Граничните бариери на достъпа до Хейвън държаха, поне засега. Пожарът бе стигнал до Нюпорт, където пламъците най-после бяха овладени и поставени под контрол.

Няколко томичукала си пръснаха мозъците през нощта.

Поли Андрюс се нагълта с почистващ препарат.

Фил Голдън се събуди и откри, че Куини, негова жена от двайсет години, бе скочила в пресъхналия кладенец на Хейзъл Маккрийди.

През деня последваха само четири самоубийства, ала нощите… нощите бяха по-лоши.

По времето, когато по-късно тази седмица армията най-после нахлу в Хейвън, като нескопосани касоразбивачи в качествено направен сейф, бяха останали по-малко от осемдесет томичукала.

Джъстин Хърд застреля един дебел армейски сержант с детска въздушна пушка, която изхвърляше зелен огън. Дебелият сержант експлодира. Един изплашен картечар в джип, който тъкмо минаваше покрай търговския център „Кудър“, извъртя 50-калибровото оръжие, зад което седеше към Джъстин Хърд, изправил се пред железарския магазин само в пожълтяващ чифт долни гащи и оранжеви работни обувки.

— „Да ги оправим тия кълвачи!“ — крещеше Джъстин. — „Да ги оправим всичките скапани…“

В този момент го улучиха около двайсетина петдесеткалиброви куршума. Джъстин също почти експлодира.

Картечарят повърна в газовата си маска и едва не се задуши в нея, преди колегата му да е успял да му сложи нова на лицето.

— Някой да вземе този тапешник! — закрещя един майор през електрически високоговорител. Маската заглушаваше думите му, ала не ги правеше неразбираеми. — Вземете го, но внимавайте! Дръжте го за дулото! Повтарям, бъдете изключително внимателни! Не го насочвайте към никого!

Насочването към някого, както би казал Гард, винаги идваше по-късно.

Повече от десетина бяха застреляни още в първия ден на нахлуването от изплашени, нервно дърпащи спусъка войничета, още почти деца, които преследваха томичукалата от къща в къща. След известно време част от страха на нападателите започна да изчезва. Към следобеда те вече истински се забавляваха — приличаха на ловци, които гонят зайци през пшеница. Още трийсетина бяха застреляни, преди военните лекари и специалистите от Пентагона да осъзнаят, че въздухът извън Хейвън е смъртоносен за тези осакатени мутанти, които някога бяха представлявали американски данъкоплатци. Фактът, че нападателите не можеха да дишат въздуха „в“ Хейвън би трябвало да направи тази идея съвсем очевидна, ала при цялото вълнение никой всъщност не мислеше особено добре (Гард не би намерил това много изненадващо).