Л. Хабърд - Бойно поле Земя III

— Съжалявам, сър Робърт. Пургатоар е на сто и двайсет мили на юг оттук. Намира се на някаква древна човешка магистрала. — Говореше бързо, за да не го прекъсва сър Робърт. — Извадили са миньорски помпи. Всичките ни машини и самолети са заразени. Трябва да се полеят с вода, за да се измие радиацията. След това могат да вдигнат купола.

Сър Робърт стисна юмруци. Сто и двайсет мили! Колко ли време ще отнеме?

Детето сигурно му бе прочело мислите.

— Казаха, че ще карат много бързо; по магистралата това е възможно. Самият Тор ще кара вашата летяща платформа. Знаят колко е важно. Вашата платформа ще тръгне първа. Кранът ви вече е изправен.

Още едно разлюляване от багера. Нещо под платформата сякаш пропадаше.

— Вече са изровили петнайсет ковчега — каза детето. — Всички шотландци са живи с изключение на един. Ковчегът бил изхвърлен във въздуха и му премазал черепа. Оловото от външната страна на ковчезите се е стопило. Искам да кажа, върху капаците. Много са горещи и трудно се работи.

Металът проскърца. Кранът бе закачил върха на купола. Изглежда много внимаваха да не падне долната платформа.

Захватките здраво държаха. Сър Робърт усети, че се носят във въздуха. След това се чу тъп звук — стовариха ги върху летящата платформа. Отново ги повдигнаха, за да ги нагласят по-добре.

Детето сигурно продължаваше да седи на платформата извън купола. Спокойният му глас иззвъня:

— Оттук виждам по-добре. Не вали. Далече в равнината виждам някакви хора. Сигурно са племето бриганти. И виждам още ковчези. — Извика на някой и вероятно му показа нещо. — В стария лагер всичко над земята се е взривило.

Сър Робърт хвана китката на Джони. Като че ли пулсът му бе по-слаб.

— Тор сега се качва на вашия летящ камион. Казва, че е добър шофьор, да не се притеснявате. Ще кара колкото е възможно по-бързо. Извинете ме, но трябва да се кача в кабината и да се завържа с колана.

Летящата платформа потегли с рев. Подскачаше и се блъскаше по неравния терен. Сър Робърт хвана главата на Джони. Дали още диша?

Поеха по старата магистрала. Моторът издаде остър вой.

Сър Робърт си спомни, че Джони има часовник. Опита се да намери копченцето за лампичката.

Караха толкова бързо, че сър Робърт усещаше вятъра извън купола.

Времето, времето, времето! Петдесет минути. Петдесет и две минути. Петдесет и девет минути!

Летящата платформа изведнъж намали. Тръгна по неравномерен терен. Спря със свистене и удари земята.

Напевното гласче каза:

— Стигнахме реката. Има много вода. Развиват един маркуч. Трябва да сляза от купола, докато го поливат. Трябва и мен да полеят, и всички останали. След това ще направят проба с дихателен газ.

Изведнъж от външната страна на купола потече вода. Отвътре отекна бученето й. Чуваше се отвсякъде. А после явно поляха пялата платформа.

След това настъпи тишина. Обади се напевният глас:

— Сър Робърт? Камионът с малкия кран пристигна и вече е полят с вода. Аз също. Можете ли да намерите вътрешния лост? Външният е изкривен.

Сър Робърт отдавна го бе намерил и замалко да го повдигне още преди час. Отвори го. С рев и дрънчене кранът бе поместен по-близо и бе свързан към купола. Повдигна се!

Дневната светлина прониза очите на сър Робърт. Джони лежеше проснат. Дали диша?

Притежателят на тънкото гласче седеше до тях, беше свалил скафандъра и маската и целият бе просмукан с вода. Беше на около тринайсет години.

— Казвам се Куонг. Благодаря ви, че бяхте толкова търпелив с мен, сър Робърт. И аз бях много притеснен.

Доктор Алън скочи от летящата платформа. Бе приготвил спринцовка и грабна ръката на Джони. Помогна му една медицинска сестра. Тя хвана главата на Джони.

Сър Робърт се опитваше да стои стабилно прав. Бе просмукан от пот, а духаше силен вятър.

Погледна на север.

Небето там имаше странен цвят.

— Какво е това? — попита той.

Там бяха Тор и още един член на спасителния отряд. Пристигаха още летящи платформи. Тор каза:

— Това е Денвър.

Сър Робърт се вторачи. Току що бяха пристигнали от ада.

За пръв път през изминалата скучна и досадна година малкият сив човек бе заинтригуван и напрегнат. Макар че надеждата му бе чужда, в момента тя се бореше да се надигне в гърдите му. Все още слаба, но надежда.

Не го интересуваха страховитите пламъци, които бе видял и почти с безучастие наблюдаваше огромния мръсен облак, който се вдигна над земята.