Л. Хабърд - Бойно поле Земя III

Отново и отново смучеше кръвта и я изплюваше. Вкусът й бе парещ и горчив. Имаше доста отрова.

Най-накрая реши, че кръвта е по-чиста. Не знаеше колко дълбоко е проникнала стрелата, но нямаше начин да разбере.

Започна да масажира мястото около раната така, че още отрова да излезе на повърхността. Отново изсмука с уста. Да, беше горчиво. След малко вкусът стана по-нормален.

Сър Робърт претърси колана на Джони за превръзка. Не намери. Кръвотечението бе намаляло. Може би не бе засегната вена.

Възможно е без компрес да е по-добре.

Напипа пулса на другата китка.

По дяволите! Направо препускаше! Туптеше толкова бързо, че бе невъзможно да го преброи.

Тялото му се бе опнало. Крайниците му потрепваха.

В тъмното сър Робърт се опита да намери ампулата в торбата на Джони. Според плана трябваше да има. Счупеното стъкло може би беше от миньорската лампа. Намери долната половина на ампулата.

Макар че не виждаше какво прави и не бе убеден дали има смисъл, отвори раната и изля в нея всичко, което бе останало в стъкълцето. Масажира мястото така, че навътре да влезе колкото се може повече течност. Може би само си въобразяваше, но ръката на Джони бе хлъзгава.

Усети пулса. Препускаше още по-лудо, ако изобщо бе възможно и крайниците трепереха по-силно.

Дали бе направил всичко възможно? Не можеше да измисли нищо друго.

Въздухът се изчерпваше в малкото затворено пространство и сър Робърт пак си сложи дихателната маска. Скафандърът на Джони пречеше да провери наред ли е неговата маска и затова го свали. Клапата се повдигаше лекичко, но много бързо. Според инструкциите трябваше да сложат нова маска точно преди първата тревога. Ако Джони ги бе изпълнил, имаше въздух за още два часа.

Сър Робърт се наведе. Освободи глезените си от въжето, след това изправи тялото на Джони и повдигна главата му на коляното си, за да е по-високо. Всички дяволи да вървят в Ада, но крайниците му наистина потръпваха!

Обмисли положението. Не бе присъствал на последните инструктажи. Може би бяха казали неща, които сега трябваше да знае.

Сър Робърт горчиво прокле собствената си глупост. Преместването на Академията вървеше много гладко и една вечер той реши да се разходи съвсем сам — като заблудена овца — до един близък хълм, за да погледне оттам лагера. Без никаква определена цел. Просто да огледа бъдещото бойно поле. Заловиха го бриганти. Сигурно го бяха наблюдавали дни наред.

Завързаха го и го оставиха в една пещера. Опитаха се да го разпитват и го биха. Носът му бе счупен и още бе пълен със съсирена кръв. Но беше твърде стар боец, за да проговори. Не знаеше какво искат от него, докато не го преместиха в района на лагера и го стовариха там.

Не вярваше, че ще го отведат на Психло, докато не му сложиха дихателна маска. Самата мисъл го накара да се изпоти. Заеше прекрасно как разпитват психлосите — имаше примера с Алисън.

В крайна сметка бе принуден да се примири с положението. Знаеше за атаката, но не виждаше как биха могли да го измъкнат. Платформата трябваше да бъде буквално пометена от огнемети.

А после това момче захвърли долу огнемета си и нападна. Усилието му изглеждаше съвсем безнадеждно.

Заради сър Робърт рискуваше шансовете си да успее. Рискуваше дори живота си.

Сър Робърт отново премери пулса. Мили боже, колко ли дълго може да живее човек с такъв препускащ пулс?

Започна да се притеснява от тишината навън. В стария лагер трябваше да чака спасителен екип със самолети и летящи платформи. Доктор Алън и доктор Маккендрик трябваше да бъдат сред тях. В антирадиационни екипи и дихателни маски.

Толкова беше тихо. Нещо пропука или само така му се стори?

Джони трябваше да има миньорско радио. Сър Робърт претърси колана му и след това пода наоколо.

Ето го! Пукането идваше от него.

Работеше, но не се чуваха никакви гласове. Да не би навън всички да бяха мъртви?

Натисна бутона за предаване. „Ало. Ало“. Не бе много разумно да казва нещо повече. Кой знае кой беше отвън?

Тишина.

„Ало, ало.“ Реши, че е по-добре да каже откъде се обажда. „Говори пулта.“

Като че ли се чу щракане на ключ за предаване.

След това шепот, който сякаш идваше от много далеч: „Ти ли си, сър Робърт?“

Гласът на Тор! Сър Робърт едва не заплака от облекчение.

— Тор?

— Да, сър Робърт?

— Тор, Джони е тук. Ранен е с отровна стрела. Трябва веднага да го измъкнете!

Обади се доктор Алън:

— Сър, имате ли антирадиационен екип?

— Не, дявилите да ви вземат! Нямам. Зарежете това. Измъкнете момчето!