Робърт Лъдлъм - Заговорът „Аквитания“

— Защо именно аз? — прошепна Джоел.

— Защото, както те заявиха, ти имаш мотивация. Това е простият отговор. Разказаха ни една история. Капитанът на твоя кораб отказал да вдигне самолетите, както го искал Делавейн. Имало буреносни облаци и той нарекъл заповедта самоубийствена. Но Делавейн го принудил, заплашил го с Белия дом и с разжалване. Ти си командвал акцията. Тогава са те пленили.

— Все пак съм жив — безизразно изрече Конвърс. — Хиляда и двеста момчета не дочакаха следващия ден, а може би още хиляди са им завиждали за това.

— А ти си бил при капитана, когато Лудия Маркъс Делавейн е отправил заплахите си и е настоял за акцията.

— Там бях — съгласи се Конвърс, без да променя тона си. След това смаяно поклати глава. — Предварително си знаел всичко, което ти казах за себе си.

— Прочетох го — поправи го юристът от Калифорния. — И аз като теб смятам, че ние двамата сме най-добрите адвокати под петдесет години. Никога не си правя изводи само от написани думи. Предпочитам да чуя глас и да видя лице.

— Но аз не съм ти отговорил.

— Не беше нужно.

— Ти си този, който трябва да ми отговори, и то веднага. Не си дошъл тук за сделката между „Ком Тек“ и „Берн“, нали?

— Отчасти — призна Холидей. — Не швейцарците дойдоха при мен, а аз отидох при тях. Наблюдавам те от доста време и чаках да настъпи моментът. Той трябваше да е съвсем точен, напълно естествен и логичен от географска гледна точка.

— Защо?

— Защото ме следят… Роузън наистина получи удар, аз чух за него, свързах се с „Берн“ и си направих самореклама.

— Репутацията ти е достатъчна реклама.

— Разбира се, тя помогна, но имах нужда от още нещо. Казах, че те познавам от много години, което си е вярно, и че въпреки цялото ми уважение към теб и изключително умните ти ходове в края на преговорите достатъчно добре познавам методите ти, за да им противодействам. Поисках и солидно заплащане.

— Швейцарците не могат да устоят на такива доводи — отбеляза Конвърс.

— Радвам се, че ги одобряваш.

— Ни най-малко — възрази Джоел. — Изобщо не те одобрявам, а за методите ти — да не говорим. Още не си ми казал нищо, само правиш загадъчни намеци за неидентифицирана група хора, които били опасни. Намеси и името на човек, на когото не мога да не реагирам. Но досега не си казал нищо конкретно, като изключим намека, че животът ти е в опасност.

— Не осъждай прибързано мерките за сигурност — продължи Холидей с тих глас. — Аз не съм в безопасност, а освен склонността ми към предпазливост в Сан Франциско ме чакат жена и пет деца, които дълбоко обичам.

— И идваш при мен, защото аз нямам… как го нарече? Сериозни ангажименти?

— Дойдох при теб, защото си невидим, не си свързан с нас, способен си и можеш да постигнеш нещо, което аз не мога! Не мога да го направя юридически, както трябва да се извърши.

— Защо не кажеш какво точно имаш предвид? — настойчиво попита Конвърс. — Ако продължаваш да се държиш така, ставам и си отивам и ще се видим от двете страни на масата за преговори.

— Бях адвокат на Делавейн — бързо изрече Холидей. — Бог да ми е на помощ, тогава не знаех какво върша и много малко хора го одобриха, но изтъкнах довод, който ние, адвокатите, повтаряме непрекъснато. Че и най-непопулярните каузи и хора също имат право на юридическо представяне.

— Не споря.

— Ти не знаеш каква е каузата, а аз знам. Разбрах я.

— Каква кауза?

Холидей се наведе напред.

— Генералите — прошепна едва чуто той. — Те се връщат.

Джоел се втренчи в калифорниеца.

— Откъде се връщат? Не знам да са ходили някъде.

— От миналото — отвърна Холидей. — От далечното и недалечното минало.

Конвърс, леко развеселен, се облегна на стола.

— За заплаха от Пентагона ли говориш, Прес?

— Не се шегувай, моля те. Не ми е до шеги.

— Естествено. Седемте майски дни ли бяха или петте августовски? Сега тъкмо е август, тъй че можем да се наречем старите августовски воини. Навява приятни спомени.

— Млъкни най-сетне! Няма нищо смешно, а ако имаше, аз пръв щях да го открия. Не съм преживял това, през което си минал. Аз се отдръпнах. Не съм попадал в капан и затова мога да се надсмивам над фанатиците, защото никога не са ми причинявали зло, пък и продължавам да мисля, че това е най-доброто оръжие срещу тях. Но вече не мисля така. Сега не е време за смях!

— Разреши ми поне да се усмихна — прекъсна го Конвърс без усмивка. — Дори в най-параноичните си моменти не съм вярвал в теорията за военна конспирация, която управлява Вашингтон. Това просто не е възможно.