Л. Хабърд - Извънземна връзка

Влезе, даде на заден и вкара теглича на влекача в отвора отпред на ремаркето, той издрънча и се плъзна на мястото си. Слезе от кабината и зацепи свръзката с голям болт. Включи електроинсталацията на ремаркето към влекача и габаритите отзад светнаха. Свърза и заключи въздухопроводите. Отново провери как е блокиран горе „Кадилакът“.

Изкара полуприцепа от гаража, няколко пъти потегли напред и назад, за да се увери, че пневматичните спирачки работят.

После се разтича наоколо, заключи навсякъде и сложи почти невидима нишка на всяка врата. Учеше се, но дори и сега не беше достатъчно подозрителен по душа, за да стане добър шпионин. Трябваше да направи това, преди да се промъкнат онези горили! Истинският шпионин трябва да бъде неизлечим параноик през цялото време. В шпионажа безумието е задължително. Разбира се, Хелър си беше смахнат, но не в правилната посока.

Грамадният полуприцеп си разораваше път през снега. Хелър излезе на по-голямо шосе и макар наскоро снегът по него да бе разчистван, пак бе навяло десетина сантиметра. Но в момента не валеше.

Вече се движеше с гъмжилото откъм Ню Йорк и скоростта му спадна значително. Коли, натъпкани с хора, хора, напъхани в одеяла и палта, всички забързани, за да си намерят място за паркиране или за сядане на голямата надпревара.

Хелър изкачи лек наклон. Оттам пистата се виждаше ясно. Погледна малко по-нататък, търсеше нещо през дупките за надничане в предното стъкло. Накрая съсредоточи погледа си върху Бокс 1. Можеше да го види през един далечен отворен портал. Хелър отби встрани от пътя и спря стотици метри преди мястото, накъдето би трябвало да се е насочил.

Остави дизела на празни обороти. Безкрайни тълпи от коли и хора минаваха по шосето вляво от него. Отпред голямо табло гласеше ПАРКИНГ 20 ДОЛАРА, имаше и насочваща стрелка.

Чудех се защо ли така се спотайваше. А точно това правеше. Никой не би разпознал „Кадилака“ или видял кой седи в кабината. Сигурно подозираше, че някой е по петите му.

Взе си хамбургер от кесията и го пъхна в миниатюрната микровълнова печка отпред на таблото. След малко го извади затоплен. Погледна го. Не виждах нищо нередно в хамбургера, но Хелър дръпна ръка от устата си. Стори ми се разстроен.

Гледаше Бокс 1 през прозрачното петно в стъклото. Завъртя се и огледа осветените трибуни за зрителите, после и въодушевената тълпа, напираща вляво от „Питърбилт“. Като че се опитваше да проумее нещо. Явно се тревожеше.

Е, ако си мислеше, че в програмата на това състезание се е промъкнало и нещо необичайно, повярвайте ми — прав беше!

Остави хамбургера на седалката и взе чувала с документите за самоличност. Повечето имена бяха италиански — Чечино, Фиутаре, Рапиторе, Лачо, Симиотаре, Ладро, Первертире и Серпенте. Само един не беше италианец — казваше се Бени Хайст. Странно, но всеки от тях бе притежавал валиден задграничен паспорт и всеки бе разполагал с по пет хиляди долара в налични освен Бени Хайст, който имаше петдесет и пет хиляди! Та в тези портфейли имаше сто хилядарки плюс дребни банкноти!

Хелър се върна на документите на Бени Хайст. Каза:

— Бени, могъл си да ме застреляш, както доближавах с камиона. Или оръжието ти е засякло, или пък нещо друго е станало. Какво бяхте намислили да направите и защо? И какво общо има това със състезанието?

Пусна всичко в боклукчийския чувал и го напъха под седалката. Не си изяде хамбургера.

Тъкмо минаваше седем сутринта. Възбудените тълпи ставаха все по-многобройни. Още беше тъмно. И отново заваля.

Хелър затвори очи. Може би си почиваше. Казах си, че тази почивка ще му бъде много нужна, дори преди да е свършил денят. Още не се бях заел с него както трябва!

В седем и половина Хелър включи радиото:

„… тълпите. От Манхатън, от Куинс, от Бруклин и дори чак от Ню Джърси те се стичат за състезанието. 495-о шосе е задръстено, федерална магистрала 25 е претъпкана, а 27-ма е гъчкана с коли и автобуси. Незнайно как поддържат отворена претоварената автострада «Сънрайз».

Въпреки бурята армейците докараха по въздуха снегорини чак от Блуминдейл. Но колкото и бързо да почистват пътищата, снегът пак натрупва.

Неколцина от пилотите и техните екипи вече са тук. Още не се е мяркал този идол на Америка — Гениалното хлапе. Неговата кола ще има номер 1. За екипа му е определен Бокс 1.

Аха, ето го и Джеб Тошуа. Той е на 101 години. Джеб, как ти се струва тази снежна буря?

— Ами к’во да ти кажа бе, Джери, май не помня да е вилняла толкоз лошо чак от шейсе и пета, да не беше пък седемдесе и пета? Не бе, може да е било през осемдесе и втора. Я да видим сега, затри ми се котката…