Тери Пратчет - Фантастична светлина

— Това е добре, защото…

— А има вече и много място на върха, сега след като всички шефове ще захванат да служат като статуи върху порталите, и…

— Отивам си у дома.

— …едно умно момче, видяло свят, би могло… какво?

— Уууук?

— Казах, че се връщам у дома — отговори Двуцветко, като любезно се опитваше да се отърве от библиотекаря, който се бе захванал да го пощи.

— Какъв дом? — удиви се Ринсуинд.

— Родният дом. Моя дом. Където живея — обясни стеснително Двуцветко. — Там, отвъд морето. Нали разбираш? Откъдето дойдох. Моля, престанете да правите това, ако обичате!

— О!

— Ууук?

Настана мълчание. После Двуцветко каза:

— Разбираш ли, снощи ми хрумна, помислих си, е, добре де там е работата, че цялото това пътуване и разглеждане е много хубаво, но също така може да се извлече много удивление от това, че си бил някъде. Нали знаеш, като си залепиш всички снимки в албум и си спомняш за това, което е било.

— Така ли?

— Ууук?

— Ами да. Най-важното като имаш много спомени е, че трябва да отидеш някъде след това, където можеш да си ги спомняш, нали разбираш? Трябва да спреш. Всъщност никъде не си бил, преди да си се прибрал у дома. Мисля, че това имам предвид.

Ринсуинд още веднъж прекара чутото през мозъка си. Като че ли не стана по-добро от това.

— О — повтори. — Ами, добре, Ако наистина така смяташ. Кога заминаваш, значи?

— Мисля, че днес. Сигурно има някой кораб, с който мога да измина част от пътя.

— Предполагам — неловко продума Ринсуинд. Сведе поглед към краката си. Погледна небето. Прочисти гърлото си.

— Страхотни неща преживяхме заедно, а? — рече Двуцветко и го ръгна в ребрата.

— Ъхъ — съгласи се Ринсуинд, изкривявайки лицето си в нещо като усмивка.

— Да не ти стане мъчно, а?

— На кого, на мен? — възмути се Ринсуинд. — Глупости. Имам да върша сто неща.

— Добре тогава. Слушай, хайде да отидем да закусим и после можем да слезем към пристанището.

Ринсуинд кимна съкрушено, обърна се към помощника си и извади един банан от джоба си.

— Разбра как става, поеми ръководството — изломоти.

— Ууук.

В действителност нямаше кораб, който да отива някъде наблизо до Ахатовата Империя, но това бе теоретично положение, тъй като Двуцветко просто започна да брои златни монети в ръката на първия капитан с що годе чист кораб, докато човекът прозря, че си струва да промени плановете.

Ринсуинд чакаше на кея, докато Двуцветко успя да плати на капитана четиридесет пъти повече от цената на кораба му.

— Уредено е — заяви Двуцветко. — Ще ме остави на Кафявите острови и оттам лесно мога да хвана друг кораб.

— Чудесно — каза Ринсуинд.

Двуцветко се замисли за момент.

После отвори Багажа и измъкна торба злато.

— Виждал ли си Коен и Бетан? — попита.

— Мисля, че отидоха да се женят — отвърна Ринсуинд. — Чух Бетан да казва, че или сега, или никога.

— Е, като ги видиш, дай им това — помоли Двуцветко, връчвайки му торбата, — знам че е много скъпо да обзавеждаш домакинство за първи път.

Двуцветко така и не разбра напълно огромното несъответствие в покупателната стойност на двете валути. Торбичката с лекота би могла да обзаведе Коен с малко кралство.

— Ще я предам при първа възможност — обеща Ринсуинд и за своя изненада осъзна, че точно това смята да направи.

— Много добре. Намислил съм и на теб какво да ти дам.

— О, няма…

Двуцветко порови из Багажа и извади голям чувал. Започна да го пълни с дрехи и пари, и картинната камера, докато накрая Багажът остана съвсем празен. Последното нещо, което сложи беше музикалната табакера-сувенир, с облепеното с мидички капаче, грижливо опаковано с мека хартия.

— Целият е твой — рече, затваряйки капака на Багажа. — Фактически, повече няма да имам нужда от него, а и без това няма да се събере върху гардероба ми.

— Какво?

— Не го ли искаш?

— Ами, аз… да, разбира се, но… той е твой. Той следва теб, не мен.

— Багаж — каза Двуцветко, — Това е Ринсуинд. Ти си негов, ясно ли е?

Багажът бавно протегна крака, много внимателно се извърна и погледна Ринсуинд.

— Мисля, че всъщност не принадлежи на никого, освен на себе си — рече Двуцветко.

— Да — несигурно се съгласи Ринсуинд.

— Е, това е всичко, тогава — каза Двуцветко.

Протегна ръка.

— Довиждане, Ринсуинд. Ще ти изпратя картичка, като пристигна у дома. Или нещо друго.

— Да. Когато и да минаваш оттук, няма начин да няма някой, който знае къде съм.

— Да. Е, хайде, тогава.