Тери Пратчет - Фантастична светлина

Ринсуинд пое дълбоко дъх.

Двуцветко разпозна признаците. Ринсуинд всеки момент щеше да изтърси нещо като: „Да, нещо ме е засърбял врата отзад, би ли го почесал, ако обичаш, като минаваш край него?“ или „Не, прави ми удоволствие да вися над бездънни пропасти“ и той реши, че не би могъл да понесе подобна нещо. Заговори много бързо.

— Издърпай Ринсуинд обратно върху стълбите — рече грубо.

Ринсуинд изпусна въздуха си насред едва що подхванато ръмжене.

Коен го прихвана през кръста и безцеремонно го запокити върху камъните.

— Добре са разкашкали някого тук на долния етаж — поде разговор той. — Кой беше?

— Имаше ли — Ринсуинд преглътна — имаше ли… такова… пипала и тям подобни?

— Не — отговори Коен — само обичайните части. Поразмазани разбира се.

Ринсуинд погледна към Двуцветко, който поклати глава.

— Просто един магьосник, който бе позволил на някои неща да му се качат на главата — обясни той.

Клатушкайки се, безучастен към шумно протестиращите си ръце, Ринсуинд се остави да го отведат обратно върху покрива на кулата.

— Как дойдохте тук? — добави.

Коен посочи към Багажа, който се бе довлякъл до Двуцветко и бе отворил капак като куче, което знае, че се е провинило и се надява, че временната демонстрация на привързаност може би ще отклони вдигнатия над главата му камшик.

— Друса, но е бърз — рече възхитен. — Едно мога да кажа — никой не се и опита да те спре.

Ринсуинд вдигна очи към небето. То действително бе пълно с луни, огромни, надупчени от кратери дискове, вече десетократно по-големи от мъничкия сателит на Диска. Изгледа ги без голям интерес. Чувстваше се изтискан и разтеглен много повече от допустимото, чуплив като стар ластик.

Забеляза, че Двуцветко се опитва да нагласи картинната си камера.

Коен гледаше към седемте старши магьосника.

— Необичайно място за статуи — отбеляза. — Никой не може да ги види. Не че са нещо особено, де. Много слаба работа.

Ринсуинд се приближи залитайки към тях и деликатно потупа Уърт по гърдите. Беше от солиден камък. „Край“ — помисли си той. — „Просто искам да си отида у дома“. „Чакай де, че аз съм си у дома. Горе-долу. Така че искам само хубаво да си отспя и може би всичко ще изглежда по-добре на сутринта“.

Погледът му попадна на Октаво, по очертанията на която гъсто изпъстрени със сложно виещо се писмо, което непрекъснато се променяше и преобразуваше пред самите му очи. Изглежда не беше решило какво да бъде — в един момент беше подреден в делови печатен текст в следващия — ред ъгловати руни. После ставаше къдраво Китианско сричково писмо. После пиктограми на някакъв древен, нечестив и забравен скрипт, който сякаш се състоеше единствено от неприятни земноводни същества, заети да вършат сложни и болезнени неща едно с друго…

Последната страница беше празна. Ринсуинд въздъхна и погледна в дълбините на мозъка си. Магията отвърна на погледа му.

Беше си мечтал за този миг, как ще изхвърли най-накрая Магията и ще стане господар на собствената си празна глава, и ще научи всички тези по-маловажни магии, които до този момент се бяха страхували да останат в мозъка му. Някак ся беше очаквал да бъде много по-вълнуващо.

Вместо това, изтощен до крайност, в настроение, недопускащо спор, той изгледа Магията втренчено и студено и метафористично посочи с палец над рамото си: „Хей, ти там. Вън“

За момент изглеждаше, като че ли Магията ще спори, но после мъдро размисли.

Усети как изтръпва, синя светкавица проблясна зад очите му, после внезапно се почувства празен.

Когато погледна надолу към страницата, тя бе пълна с думи. Бяха изписани пак с руни. Зарадва се, защото картините със земноводни бяха не само неописуеми, но вероятно и непроизносими и му напомняха за неща, които много трудно би могъл да забрави.

Гледаше книгата с невиждащи очи, докато Двуцветко се суетеше наоколо без никой да му обръща внимание, а Коен напразно се опитваше да свие пръстените на вкаменените магьосници.

„Нещо трябваше да направя“ — напомни си той. — „Какво ли беше?“

Отвори книгата на първа страница и започна да чете, като движеше устни и проследяваше с показалеца си очертанията на всяка буква. Всяка дума, излязла от устата му, се появяваше беззвучно във въздуха до него с ярки цветове, които биваха отнасяни от нощния вятър. Обърна страницата.

По стълбите сега се качваха други хора — звездни хора, граждани, дори неколцина от личната гвардия на Патриция. Двамина от звездните нерешително опитаха да се приближат до Ринсуинд който вече бе заобиколен от пъстроцветна буквена спирала и изобщо не им обърна никакво внимание. Но Коен извади сабята си и ги изгледа равнодушно, след като те размислиха.