Тери Пратчет - Фантастична светлина

Те го наблюдаваха. Изви глава и видя, че сега се бие на арената на огромен амфитеатър. От двете му страни, същества в безброй редици втренчено се взираха надолу към него, същества с тела и лица, които сякаш бяха получени при хибридизация на кошмари. Зад себе си мярна дори по-лоши неща, грамадни сенки, забиващи се в надвисналото небе, преди чудовището Траймън да го атакува с някакво усукано жило, голямо колкото копие.

Ринсуинд отскочи встрани, после се завъртя с ръце, стиснати в общ юмрук, който улучи създанието в стомаха, или може би в гръдния кош, с удар, завършил с удовлетворително хрущене на хитин.

Хвърли се напред, биейки се вече, защото се ужасяваше от мисълта какво ли ще стане, ако спре. Призрачната арена бе изпълнена с брътвежа на Занданните същества, беше стена от пърпорещ шум, който трополеше в ушите му, докато се биеше. Той си представяше как този шум изпълва целия Диск и нанасяше удар след удар в стремежа си да спаси света на хората, да съхрани малкия кръг светлина около огъня в тъмната нощ на хаоса и да затвори пробойната, през която настъпваха кошмарите. Но удряше най-вече, за да не бъде ударен.

Криви нокти описваха нажежени до бяло черти по гърба му, нещо го ухапа по рамото, но той успя да намери островче меки тръби сред козината и люспите, и силно го стисна.

Една ръка, увита в шипове го помете и той се изтърколи в едрата черна сгурия.

Инстинктивно се сви на кълбо, но нищо не последва. Вместо разярената атака, която очакваше, той отвори очи и съзря как съществото се отдалечава куцукайки и най-различни течности шуртят от тялото му. За първи път нещо бягаше от Ринсуинд.

Той се спусна след него, хвана крак, покрит с люспи, и го изви. Съществото зацвъртя срещу му и отчаяно замаха с онези от издатъците си, които все още не бяха повредени, но хватката на Ринсуинд бе желязна. Той се изправи и нанесе последен удовлетворителен удар в единственото му останало око. То изпищя и побягна. Оставаше му само едно място, където можеше да избяга.

Кулата и червеното небе се върнаха с лекото прищракване на възстановено време.

Веднага щом усети каменната настилка под нозете си, Ринсуинд се хвърли встрани и се претърколи по гръб, оставяйки една ръка разстояние между себе си и разбеснялата се твар.

— Сега! — извика.

— Сега какво? — попита Двуцветко. — А, да, добре!

Той замахна със сабята непохватно, но доста силно, и не улучвайки Ринсуинд само с няколко инча, дълбоко я заби в тялото на Съществото. Чу се високо бръмчене, сякаш бе разтурил гнездо на оси и крака, ръце и пипала замахаха в безредна агония. То отново се претъркули, като пищеше и биеше по камъните и в следващия момент вече изобщо не биеше по нищо, тъй като се бе претъркулило от края на стълбището, грабвайки Ринсуинд със себе си.

Чу се шляпане, когато то подскочи няколко пъти по каменните стъпала, после далечен чезнещ цисък, когато се изтъркули в дълбините на кулата.

Всичко завърши с глуха експлозия и проблясване на октаринова светлина.

После Двуцветко остана сам на покрива на кулата — тоест, сам с изключение на седем магьосника, които изглежда все още бяха замръзнали по местата си.

Удивен, той видя как седем огнени кълба се издигнаха от мрака и се гмурнаха в изоставената Октаво, която изведнъж придоби предишния си вид и стана много по-интересна.

— О, боже — промълви. — Предполагам, че това са Магиите.

— Двуцветко.

Гласът бе глух и еклив и едва-едва се познаваше, че е на Ринсуинд.

Двуцветко замръзна малко преди да докосне книгата.

— Да? — каза. — Ти… ти ли си това, Ринсуинд?

— Да — отвърна гласът, отекващ с гробовен тон. — И има нещо много важно, което искам да направиш за мен, Двуцветко.

Двуцветко се огледа. Взе се в ръце. Значи все пак той щеше да реши съдбата на Диска.

— Готов съм — рече с глас, в който трептеше гордост. — Какво е това, което искаш да направя?

— Първо, искам да слушаш много внимателно. — търпеливо обясни обезплътеният глас на Ринсуинд.

— Слушам те.

— Много е важно, когато ти кажа какво да правиш да не кажеш: „Какво имаш предвид?“ или пък да не спориш или нещо подобно, ясно ли ти е?

Двуцветко застана мирно. Поне мозъкът му застана мирно, тялото му в действителност не би могло. Той вдигна нагоре няколко от брадичките си.

— Готов съм — каза.

— Добре. Сега, това което искам да направиш е…

— Да?

Гласът на Ринсуинд се извиси от дълбините на стълбището.

— Искам да дойдеш и да ме издърпаш, преди да съм изпуснал този перваз — рече гласът.