Тери Пратчет - Фантастична светлина

Ако има някакъв край това, ето го, помисли си Ринсуинд.

— Ще трябва да си я вземеш — отвърна. — Аз няма да ти я дам.

— Аз си те спомням — почна Траймън. — Никак не те биваше като студент, ако се не лъжа. Ти така и не се довери на магията, непрекъснато твърдеше, че би трябвало да има по-добър начин за управление на една вселена. Е, ще видим. Имам планове. Ние с теб можем да…

— Без мен — твърдо заяви Ринсуинд.

— Дай ми Магията!

— Опитай да си я вземеш — каза Ринсуинд, отстъпвайки назад. — Мисля, че не можеш.

— О?

Ринсуинд скочи встрани, когато от пръстите на Траймън проблясна октаринов огън и превърна пода в бълбукаща каменна локвичка.

Усещаше как магията се спотаява в дълбините на мозъка му. Усещаше страха й.

В притихналите пещери на главата си, той понечи да я хване. Тя отстъпи стъписана, като куче, изправено пред побесняла овца. Той я последва, гневно тропайки през запустелите парцели и порутените бедняшки квартали на своето подсъзнание, и накрая я намери да се крие зад купчина порицани спомени. Тя изръмжа, изразявайки мълчаливо неподчинение, но на Ринсуинд тия не му минаваха.

„Значи така, а?“ — викна й той. — „Когато дойде времето да си разкрием картите, ти бягаш и се криеш, а? Страхуваш се, а?“

„Глупости“ — отвърна Магията, — „не можеш да мислиш така, аз съм една от Осемте Магии“.

Но Ринсуинд гневно я нападна, крещейки: „Може и да си, но факт е, че точно така мисля и по-добре да си спомниш в чия глава си, ясно ли е? Тук вътре мога да си мисля каквото си искам!“

Ринсуинд пак отскочи встрани, за да избегне огнена светкавица, която разцепи горещата нощ. Траймън се ухили и направи още едно сложно движение с ръце.

Някаква тежест се стовари върху Ринсуинд. Усещаше как всеки инч от кожата му сякаш се използва като наковалня. Строполи се на колене.

— Има много по-лоши неща — любезно го осведоми Траймън. — Мога да изкарам месото ти да гори върху костите ти, или пък да напълня тялото ти с мравки. Притежавам силата да…

— Знаеш ли, че аз имам сабя?

Гласът беше пискливо предизвикателен.

Ринсуинд вдигна глава. През пурпурната мараня на болката той съзря Двуцветко, който се беше изправил зад Траймън и държеше сабята точно както не трябва.

Траймън се изсмя и сгъна пръсти. За момент вниманието му бе отклонено.

Яд обхвана Ринсуинд. Яд го беше на Магията, на света, на несправедливостта във всичко, на факта, че не бе спал много напоследък, на факта, че не мислеше съвсем правилно. Но най-много го беше яд на Траймън, който си стоеше, пълен с магията, дето Ринсуинд винаги бе желал, но никога не бе постигнал, и не правеше нищо смислено с нея.

Той скочи, удари с глава Траймън в корема и отчаяно замаха с ръце около него. Двуцветко изхвръкна встрани, когато двамата се плъзнаха по каменния под. Траймън изръмжа и успя да произнесе първата сричка на едно заклинание, преди развилнелият се лакът на Ринсуинд да го улучи във врата. Взрив от неориентирана магия опърли косата на Ринсуинд.

Ринсуинд се биеше, както се беше бил винаги — непохватно, непочтено и необмислено, но с огромно вихрено дръзновение. Стратегията се състоеше в това да не се остави на опонента достатъчно време, за да осъзнае, че всъщност Ринсуинд не е нито много добър, нито пък силен, и тя често се оказваше успешна.

Този път също се оказа успешна, тъй като Траймън беше прекарал прекалено много време в четене на древни ръкописи и бе позанемарил здравословните занимания на открито и витамините. Той свари да нанесе няколко удара (които Ринсуинд, поради високия градус на яростта си, не забеляза), но използваше само ръцете си, докато Ринсуинд вкарваше в действие също и коленете, краката и зъбите си.

Той всеки момент щеше да победи.

Никой не бе очаквал това.

Още по-малко бяха очаквали, че когато, коленичил върху гърдите на Траймън, Ринсуинд го заблъска по главата, лицето на лидера ще се промени. Кожата се разпъпли и нагъна, като че ли я гледаха през мараня, и Траймън проговори:

— Помогни ми!…

За миг очите му се впиха в Ринсуинд със страх, болка и гореща молба. После това вече изобщо не бяха очи, а многостранни създания върху глава, която би могла да се нарече глава, само ако докрай насилим дефиницията. Пипала, назъбени като трион крака и нокти посягаха да откъснат и без това оскъдната плът от тялото на Ринсуинд.

Двуцветко, кулата и червеното небе изчезнаха. Времето течеше бавно, накрая спря.

Ринсуинд рязко захапа едно от пипалата, което се опитваше да одере плътта от лицето му. Докато то се свиваше агонизирайки, той нанесе удар с ръка и усети, как тя разби нещо горещо и пихтиесто.