Тери Пратчет - Фантастична светлина

Накрая Уърт каза:

— Бихме могли да опитаме, предполагам. Май не се разпространява.

— Но ние не разполагаме с почти никаква магия — възрази един от магьосниците.

— Тогава предложи нещо по-добро.

Един по един, с блещукащите на свръхестествената светлина церемониални мантии, магьосниците се обърнаха и тежко запристъпваха към кулата.

Кулата бе куха отвътре, като каменните стъпала на стълбището й бяха прикрепени към стените във формата на спирала. Двуцветко беше завил вече няколко пъти, когато Ринсуинд го настигна.

— Чакай — рече, колкото се може по-безгрижно. — Това е работа за такива като Коен, не за теб. Не се обиждай.

— Той ще успее ли да свърши някаква работа?

Ринсуинд погледна нагоре към стрелналата се през далечното отвърстие в края на стълбището ултравиолетова светлина.

— Не — призна той.

— Значи и аз ще я свърша същата, не е ли така? — попита Двуцветко, като размаха откраднатата си сабя.

Ринсуинд заподскача след него, движейки се възможно най-близко до стената.

— Ти не ме разбра! — извика. — Там горе има невъобразими ужасии!

— Винаги си твърдял, че нямам никакво въображение.

— Това е така, признавам — отстъпи Ринсуинд,

— Но…

Двуцветко седна на стъпалата.

— Виж какво — почна. — Откакто съм дошъл тук с нетърпение чакам нещо такова. Искам да кажа, това е приключение, нали? Сам срещу боговете, или нещо подобно, нали?

Ринсуинд отвори и затвори устата си няхолко пъти преди да успее да отрони подходящите думи.

— Можеш ли да използваш сабя? — попита малодушно.

— Не зная. Никога не съм се опитвал.

— Ти си луд!

Двуцветко го изгледа с накривена на една страна глава.

— Много те бива по приказките — рече. — Аз съм тук, защото не съм добре осведомен, ами ти? — Той посочи надолу, където останалите магьосници с мъка изкачваха стълбите. — Ами те?

Синя светлина прободе вътрешността на кулата. Чу се гръмотевица.

Магьосниците ги настигнаха, като кашляха ужасно и се мъчеха да си поемат дъх.

— Какъв е планът? — попита Ринсуинд.

— Няма такъв — отвърна Уърт.

— Така. Добре — рече Ринсуинд. — Тогава ще ви оставя да си го следвате.

— Ще дойдеш с нас — заяви Пантър.

— Но аз дори не съм истински магьосник. Вие ме изхвърлихте, не си ли спомняте?

— Не си спомням да сме имали по-малко способен студент — каза старият магьосник, — но ти си тук и не се нуждаеш от друга квалификация, освен тази. Хайде.

Блесна светлина и угасна. Ужасните звуци замряха като удушени.

Тишина изпълни кулата; една такава тежка, подтискаща тишина.

— Спря — отбеляза Двуцветко.

Нещо се раздвижи високо горе на фона на кръглия къс червено небе. То падаше бавно, като се преобръщаше и се отклоняваше насам-натам. Улучи стълбите един завой над тях.

Ринсуинд пръв стигна до него.

Беше Октаво. Но тя лежеше върху камъка отпусната и безжизнена, като лекия ветрец, който духаше към върха на кулата.

Двуцветко се появи задъхан зад Ринсуинд и погледна надолу.

— Празни са — прошепна. — Върху страниците й няма абсолютно нищо.

— Значи го е направил — рече Уърт. — Прочел е магиите. И то успешно. Нямаше да повярвам.

— Ами целия този шум — поколеба се Ринсуинд. — И светлината. Тези фигури. На мен не ми прозвуча много успешно.

— О, при всяка велика магическа операция, неизбежно се привлича известно количество извъндименсионално внимание — отхвърли съмненията Пантър. — Ефектно, нищо повече.

— Там горе като че ли имаше чудовища — обади се Двуцветко, като застана по-близо до Ринсуинд.

— Чудовища? Покажи ми ги тези чудовища! — подкани Уърт.

Инстинктивно погледнаха нагоре. Не се чуваше нито звук. Нищо не помръдваше на фона на кръглия къс светлина.

— Мисля, че трябва да се качим и, ъъ, да го поздравим — каза Уърт.

— Да го поздравите? — избухна Ринсуинд. — Той открадна Октаво! Заключи Ви!

Магьосниците си размениха многозначителни погледи.

— Е, да — отвърна един от тях. — Като напреднеш в занаята, момче, ще разбереш, че понякога е важен само успехът.

— Важно е не как си стигнал там — грубо обобщи Уърт, — а че си стигнал.

Те поеха нагоре по спиралата.

Ринсуинд приседна, като се взираше навъсено в мрака.

Почувства ръка на рамото си. Беше Двуцветко, който държеше Октаво.

— Книгите не заслужават такова лошо отношение — рече. — Погледни, прегънал е гърба й назад. Хората постоянно го правят, нямат си понятие как трябва да се отнасят с книгите.

— Ъхъ — смутолеви Ринсуинд.