Тери Пратчет - Фантастична светлина

Двуцветко отвори уста и веднага я затвори. Изтича до квадратната дупка и надникна вътре. На ръждивата светлина на звездата, той едва успя да различи вдигнатите към него очи на Ринсуинд.

Двуцветко легна по корем и протегна ръка.

Ръката на Ринсуинд стисна китката му по начин, който съобщаваше на Двуцветко, че ако той, Ринсуинд, не бъде издърпан, няма никаква възможност тя да бъде освободена.

— Радвам се, че си жив — каза.

— Добре. И аз — рече Ринсуинд.

Той се поогледа малко в тъмнината наоколо. След последните няколко минути, тя му бе станала почти приятна, но само почти.

— Издърпай ме, тогава — намекна.

— Мисля, че това ще е някак трудно — изпъшка Двуцветко. — Дори струва ми се, че май няма да мога.

— За какво си се хванал?

— За теб.

— Искам да кажа, освен за мене.

— Какво искаш да кажеш, освен за тебе? — попита Двуцветко.

Ринсуинд изпусна една дума.

— Виж какво — почна Двуцветко. — Стъпалата са подредени в спирала, нали така? Ако някак си те размахам и после ти се пуснеш…

— Ако ще ми предлагаш да се опитам да падна от височина 20 фута в тази черна като рог кула с надеждата да улуча няколко мазни стъпълца, които може даже вече да не са там, ще имаш да вземаш — сряза го Ринсуинд.

— Тогава има още само една възможност.

— Казвай човече.

— Можеш да паднеш от 500 фута в тъмната като в рог кула и да улучиш камъни, които със сигурност са там — рече Двуцветко.

Под него настъпи мъртво мълчание. После Ринсуинд заяви обвинително:

— Това беше сарказъм.

— Аз пък си помислих, че просто излагам очевидното.

Ринсуинд изпъшка.

— Сигурно можеш да направиш някоя магия… поде Двуцветко.

— Не.

— Беше просто една идея.

Далеко проблесна светлина, чуха се объркани викове, после се появиха още светлини, и ред факли се заизкачваха по дългата спирала.

— Някакви хора се качват по стълбите — рече Двуцветко, както винаги горещ от желанието да информира.

— Надявам се, че тичат — каза Ринсуинд, — не си чувствам ръката.

— Късметлия си — осведоми го Двуцветко. — Аз пък чувствам моята.

Водещата факла спря да се изкачва и един глас отекна неразбираемо в кухината на кулата.

— Мисля — каза Двуцветко, усещайки как постепенно се хлъзга и се надвесва все повече над дупката, — че някой току-що ни извика да се държим.

Ринсуинд изпусна още една дума.

После каза с по-нисък и по-нетърпящ отлагане тон:

— Всъщност, мисля, че не мога повече да вися тука.

— Опитай.

— Няма смисъл, усещам как ръката ми се хлъзга!

Двуцветко въздъхна. Време беше за крупни мерки.

— Добре тогава — рече. — Падай тогава. Да не мислиш, че ми пука.

— Какво? — възкликна Ринсуинд толкова слисан, че забрави да се пусне.

— Хайде, умри. Избери по-лесния изход.

— Лесен?

— Единственото, което трябва да направиш, е да полетиш с писък надолу и да счупиш до един всичките си кокали — поясни Двуцветко. — Това всеки го може. Хайде. Не бих искал да си помислиш, че може би трябва да останеш жив, защото се нуждаем от теб, за да кажеш Магиите и да спасиш Диска. О, не. На кого му пука ще изгорим ли всички или не? Хайде, мисли само за себе си. Падай.

Последва дълго неловко мълчание.

— Не знам защо е така — проговори накрая Ринсуинд, доста по-високо, отколкото бе нужно, — но откакто те срещнах като че ли прекарвам голяма част от времето си на косъм от ужасен пад, забелязал ли си?

— Ад — поправи го Двуцветко.

— Какъв ад? — не разбра Ринсуинд.

— Ужасен ад — услужливо му припомни Двуцветко, опитвайки се да не забелязва бавното, но неумолимо хлъзгане на тялото си по каменната настилка. — На косъм от ужасен ад. Ти не обичаш височини.

— Нямам нищо против височините — възрази гласът на Ринсуинд от тъмното. — Понасям височините. В момента вниманието ми е съсредоточено върху падане. Знаеш ли какво ще направя, като се измъкнем от тази история?

— Не — призна Двуцветко, закрепвайки пръстите на краката си в една пукнатина в каменния под и опитвайки да се обездвижи единствено със силите на волята си.

— Ще си построя къща в най-равната страна, която намеря, и тя ще има само партер, и няма даже да нося сандали с дебели подметки…

Водещата факла стигна последния завой на спиралата и Двуцветко съзря под себе си ухиленото лице на Коен. Зад него успя да различи успокоителната четвъртита фигура на Багажа, все още подскачащ неумело нагоре по стълбите.

— Всичко наред ли е — попита Коен, — мога ли да помогна с нещо?